Сянката на планината

четем. Не го довършихме. Не знаем как завършва. Но знаем, че започва с Шри Ланка.

Понякога реката на живота устремно те носи към скалите. Писмото, сабята, решенията, взети на заседанието на Съвета, „Не бъркай полезността си със стойност", Велоубийците, пистолетите от Гоа, Шри Ланка: потоци от съвпадения и последици. И когато скалите

изникнат пред взора ти, имаш две възможности за избор: да останеш в лодката или да

скочиш.

Назир подаде на Тарик сребристия плик. Тарик го потупа в дланта си.

— Даровете на моя чичо — подзе той още по-тихо — винаги са били връчвани с условие

и никога не са приемани без…

— … последици — завърших вместо него.

— „Подчинение" щях да кажа. Този дом според завещанието на Кадербай ми е подарък, ала само при условие, че няма да го напусна нито за миг, докато не навърша осемнайсет

години.

Не прикрих шока си. Не го пощадих за онова, което преживяваше и в което се

превръщаше.

— Какво?!

— Не е толкова зле — процеди през зъби Тарик в отклик на моето възмущение. —

Всичките ми учители идват тук, при мен. Аз изучавам всичко. Английски, науки, ислямска

теология и бойни изкуства. А Назир е неотлъчно с мен и цялата прислуга в домакинството

също.

— Но ти си на четиринайсет години, Тарик. И ти предстоят още четири такива години?

Срещаш ли се с други хлапета изобщо?

— Мъжете в моето семейство на петнайсет години вече влизат в бой и са предводители

— заяви Тарик, вперил гневен поглед в мен. — А дори и на тази възраст аз вече живея

съдбата си. Ти можеш ли да твърдиш същото за своя живот?

Младежката решителност е най-мощната енергия, с която сами разполагаме. Не исках

да критикувам неговата преданост — а да се уверя, че осъзнава алтернативите.

— Тарик — въздъхнах, — нямам ни най-малка представа за каква говориш.

— Аз няма просто да следвам стъпките на своя чичо — заговори ми той бавно, сякаш

детето бях аз. — Един ден аз ще стана Кадербай и ще съм водачът на всички тези мъже, които днес бяха тук. И твой също, Лин. Аз ще съм твой лидер. Ако все още си с нас.

Погледнах отново Назир и той също се взря в мен. В очите му меко проблясваше

диамантът на гордостта. Запътих се към изхода.

— Писмото! — извика бързо Тарик.

Обзет от внезапен гняв, се завъртях и отново застанах насреща му. Понечих да заговоря, но Тарик вдигна писмото в ръка.

— В началото се споменава Шри Ланка — каза той, като ми подаваше сребристия

плик. — Зная, че желанието му бе това. Ти даде дума да заминеш за там, нали?

— Дадох. — Поех писмото от тънките му пръсти.

— Нашите агенти в Тринкомали ни съобщават, че скоро ще дойде време да изпълниш

обещанието си.

— Кога? — попитах с двете наследствени съкровища в ръце: писмото и сабята.

— Скоро — отвърна Тарик и погледна Назир. — Абдула ще те извести. Но бъди готов по