Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
всяко време. Ще е скоро.
Събеседването свърши. Хладната учтивост задържаше момчето на стола, но знаех, че
няма търпение да си тръгне. И сигурно бе още по-нетърпелив аз да си тръгна.
Тръгнах към вратата, извеждаща на двора. Назир ме придружи. На прага се обърнах
назад и видях високото момче, все така на императорския трон, подпряло глава с ръка.
Палецът му се спускаше покрай бузата му с трапчинка*, а разперените пръсти опираха
челото му. Жестът, който бях виждал у унесения в мисли Кадербай.
На входната врата Назир извади калъф от хасе с пришита нараменна презрамка. Сабята
се побра точно вътре, платът я скри и можех да я нося на гръб, докато карам мотора.
Метнах калъфа през рамо и Назир суетливо го нагласи под съвършения естетичен ъгъл.
После бързо ме прегърна, потайно и силно, и ребрата ми изпращяха в стегнатия обръч на
силните му Ръце.
Тръгна си безмълвно и дори не ми хвърли поглед през рамо. Ривите му крака се
заклатушкаха в най-бързата крачка и го понесоха обратно към момчето, младежа, негов
господар и единствена негова обич — Кадербай, оживял отново, та Назир да може пак да му
служи.
Докато го гледах как се отдалечава, си спомних за времето, когато тази сграда бе
обкичена с растения, спомних си музиката на струящата вода, питомните гълъби, следващи
Назир на всяка крачка из огромната къща. Тези птици го обичаха.
Но сега в дома нямаше гълъби, а единственият стигащ до ушите ми звук бе чукането на
метал върху метал — зъби, тракащи на мразовит вятър — патрони, пъхани в пълнителя на
„Калашников", мънички месингови гробници, една след друга.
ОСМА ГЛАВА
НА УЛИЦАТА НАВЪН РАННАТА ВЕЧЕР озаряваше всички лица, сякаш целият свят се
изчервяваше от мисълта какво ще му донесе нощта. Абдула ме чакаше, паркирал мотора си
до моя, и даде няколко рупии на хлапетиите, застанали на стража до мотоциклетите ни. Те
нададоха възторжени викове и хукнаха към магазинчетата на ъгъла да си купят цигари.
Абдула се вля в движението и подкара редом с мен. Докато чакахме на един червен
светофар, проговорих първи:
— Отивам да взема Лиса от „Махеш". Идва ли ти се?
— Ще те изпратя дотам — отвърна той сериозно, — но няма да идвам. Имам работа.
Пътувахме в мълчание по търговския булевард „Мохамед Али". Чарът на базара за
парфюми отстъпи пред захарните аромати на сладкарниците, предлагащи фирни, рабри и
фалуда[19]. Бляскавото великолепие на магазините за гривни се предаде пред разкошните
фрактали на персийските килими, изложени един до друг по протежението на цялата улица.
Щом дългият път свърши сред навалица от ръчни колички, близо до обширния комплекс
„Крофорд маркет", поехме напряко в насрещното движение на колите, като прегазихме
голямото око на още едно кръстовище.
Когато отново завихме в правилното платно, спряхме задълго на червено на
кръстовището при кино „Метро". Филмов плакат покриваше целия му първи етаж. Лицата на
Добрия и Лошия, облени в зелено, жълто и виолетово, разказваха история за любов и
страдание зад бодлив плет от пушки и саби.
Семейства, натъпкани в коли и таксита, се взираха нагоре в постера. Едно момченце в
колата до мен ми помаха, посочи плаката, прицели се в мен с пръст, сякаш е пистолет, и
дръпна спусъка. Престорих се на улучен в ръката и момченцето се засмя. Семейството му се
засмя. Хората в другите коли се засмяха.
Миловидната майка на момченцето го насърчи да ме простреля още веднъж. Момчето
отново насочи пръст, прицели се, присвило очи, и пак стреля. Изиграх как Лошия стига до
лошия си край и се проснах върху резервоара на мотора си.
Когато отново се изправих, хората в колите ръкопляскаха, махаха с ръце и се смееха.
Поклоних се и се обърнах към Абдула, но съзрях посърналото му от обида лице.
„Ние сме хора на мафията — чух го да мисли. — Почит и страх. Едното от двете и нищо
друго! Почит и страх."
Чак когато се понесохме по крайбрежието към хотел „Махеш", морето смекчи строгото
му изражение. Караше бавно с едната ръка на газта, а другата — на бедрото. Аз карах малко
зад него с лява длан върху рамото му
Когато стиснахме ръце за довиждане, зададох въпроса, въртящ се в ума ми още откакто