Сянката на планината

— Е…

— Чакай! — бързо ме прекъсна той.

Намръщих се, впил поглед в момчето, но щом съзрях молбата в очите му, омекнах.

Отново седнах и скръстих ръце.

— Тази… тази седмица — заговори отново той — открихме някои нови документи на

моя чичо. Бяха се загубили, пъхнати в неговото копие на Корана. Не точно загубили, а просто

не бяха намерени допреди тази седмица. Чичо ми ги сложил там точно преди да потегли за

Афганистан.

Момчето млъкна, а аз отново погледнах якия му телохранител, моя приятел Назир.

— Той ти е оставил дар — каза неочаквано Тарик. — Сабя. Собствената си сабя, останала от прадядо му, два пъти влизала в битка срещу британците.

— Трябва да е станала грешка.

— Документите го твърдят съвсем ясно — заяви Тарик сковано. — В случай, че умре, сабята отива при теб. Не по наследство, а като дар — от моите ръце право в твоите. Сега ще

ми окажеш честта да я приемеш.

Назир донесе сабята. Разви предпазните катове от копринен плат и ми я поднесе върху

разтворените си длани.

Дългата сабя бе прибрана в широка сребърна ножница, украсена с кован релеф от

летящи ястреби. В най-горната част на ножницата бе гравиран цитат от Корана. Ефесът бе от

лапис, инкрустиран с тюркоази, прикриващи крепящите нитове. Гард от ковано сребро се

извиваше грациозно от главичката на ефеса до кросгарда.

— Станала е грешка — повторих, взрян в наследствената сабя. — Редно е тя да

принадлежи на теб. Тя трябва да е твоя.

Момчето се усмихна — едновременно с благодарност и с тъга.

— Съвсем прав си, тя ми се пада по право — каза той. — Но документите, написани

собственоръчно от Кадербай, са категорични. Сабята е твоя, Лин. И не си помисляй да

откажеш. Познавам сърцето ти. Ако се опиташ да ми я върнеш, ще се обидя.

— Има и нещо друго — казах аз, все тъй взрян в сабята. — Знаеш, че в моята страна аз

избягах от затвора. Може да ме арестуват и пратят обратно там по всяко време. Ако това се

случи, сабята може да се затрие.

— Ти никога няма да имаш проблеми с полицията в Бомбай — настоя Тарик. — Ти си с

нас. Тук никаква вреда няма да те застигне. Ако напуснеш града задълго, можеш да дадеш

сабята на Назир, който ще ти я пази, докато се върнеш.

Той кимна на Назир и мъжът се наведе още по-близо до мен, подтиквайки ме да поема

оръжието от ръцете му. Погледнах го в очите. Устните на Назир се изопнаха в усмивката на

плачеща върба.

— Вземи сабята — каза той на урду. — И я извади.

Сабята беше по-лека, отколкото очаквах. Положих я върху коленете си.

Сред тишината на занемарената къща се колебаех и мислех, че извадя ли сабята от

ножницата, спомените ще прокървят изпод савана на забравата, където бяха потулени от

много време насам. Но традицията повеляваше да извадя сабята в знак, че я приемам.

Изтеглих острието на светло и застанах изправен с оголената стомана; острият връх бе