Сянката на планината

Роден съм да оставя такова наследство. Роден съм да постъпя така, без значение на

каква цена. Използвам ли хората? Да, разбира се. Манипулирам ли ги? Доколкото ми е

нужно. Убивам ли хора? Убивам всекиго, който ми противостои с насилие. И съм закрилян в

това, и устоявам, и ставам още по-силен, докато всички край мен рухват, защото аз следвам

Съдбата си. В душата си не съм сторил нищо лошо и молитвите ми са искрени. Мисля, че ти

някак разбираш това.

Винаги съм те обичал, още от първата вечер, когато се срещнахме. Помниш ли, когато те

заведох да видиш Слепите певци? Това е също толкова вярно, колкото и всичко лошо, което

ще научиш за мен. Лошите неща са истина и го признавам открито. Но и добрините също са

истина, макар да са истини на сърцето и да не притежават реалност извън нашите чувства и

спомени. Избрах те, защото те обичам, и те обичам, защото те избрах. Това е цялата истина, сине мой.

Ако Аллах ме призове при себе си и ти четеш писмото, след като мен вече ме няма, това

не е повод за тъга. Аз имам много въпроси, а Аллах, както знаеш, е отговорът на всички

въпроси. И моят дух ще се е слял с твоя и с духа на всички твои събратя. Никога не се бой, аз

винаги ще съм близо до теб. Когато си объркан, когато си сам срещу мнозина или си

изоставен, ще чувстващ допира на бащината ми ръка на рамото си и ще знаеш, че сърцето ми

е до теб в битката, както е до всички мои синове.

Моля те, изнамери как моята душа да коленичи с теб в молитва, макар и да не си от

мъжете, които Се молят. Опитай се всеки ден да отделяш миг поне за кратка молитва, ако

можеш. Тогава понякога аз ще идвам при теб, докато се молиш.

И запомни този последен съвет от мен. Обичай истината, която откриваш в сърцата на

другите, и винаги се вслушвай в гласа на обичта в сърцето си.

Напъхах плика с писмото в портфейла си. Думите „синьо стъклено" се виждаха от ръба

му и това накара сърцето ми да запрепуска към върха на хълма.

Видях ръката му. Видях следобедните лъчи да огряват канелената му кожа. Видях как, докато говори, движи фините си дълги пръсти, изящни като родени от морето създания.

Видях го да се усмихва. Видях сиянието на мислите му да струи от кехлибарените му очи и

да се отразява в синьото стъклено топче, и го оплаках.

За миг ние — той, моят приемен баща, и аз, неговият изоставен син — попаднахме на

някакво друго място, отвъд възмездието и вината — място на прошка, на изкупление.

Неизживяната обич е грях против живота, а плачът е един от начините ни да обичаме.

Тогава го почувствах и го оставих да се случи, оставих копнежът по него да се завърне.

Могъществото в очите му и гордостта, когато извършеното от мен предизвикваше

възхищението му, и обичта в смеха му. Копнежът, копнежът по изгубеното.

Някъде тътнеше барабан, налят с кръв. Изведнъж ми стана горещо и се задъхах тежко.