Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
В края на 1949 година го обесиха.
Цялата зима вилата остана празна, със спуснати капаци на прозорците, и никой не се мярна около нея. Като че ония, които бяха подписали смъртната присъда на Трайчо Костов, изпитваха страх да влязат в помещенията, където той бе живял. Вълко Червенков взе по-неудобната вила на Ландау, Васил Коларов — вилата на Поборников, Цола Драгойчева — вилата на Радулов и т.н. Изглежда, че за тези „народни“ синове живеенето в разкошна буржоазна вила представляваше част от моралния кодекс на комунизма.
Някъде през пролетта внезапен живот изпълни двора на нашите съседи. Не можехме да повярваме на очите си, като видяхме стадо кокошки и пуйки да се разхожда из красивия парк, плюс две кози, агне и куче. А всред тях, ухилен до ушите, стоеше. Добри Терпешев. Той и жена му бяха новите обитатели на прокълнатата вила.
„Нещо ще му се случи на Добри Терпешев!“ — помислихме си ние и зачакахме да видим точно как ще очистят и този гражданин. Но до физическо унищожение не се стигна. Бай Добри беше изхвърлен от всички постове и в дните, в които чакаше да напусне вилата и да отиде да живее неизвестно къде, той беше лишен дори от правителствен автомобил и двамата с жена си бавно вървяха пешком по пътя.
После за доста дълго време вилата остана празна. Край нея се мяркаха само часовите и градинарите. Минаха даже години, без да видим светлина през прозорците. И пак един ден лъскави черни лимузини се понесоха по стръмния път, за да зърнем в една от тях бръснарската физиономия на Антон Югов, бившия министър на вътрешните работи, който стана министър-председател.
Един от милиционерите, които денонощно пазеха и този любим син на народа, веднъж разказа на дядо ми:
„На мене началникът ми е казал да стоя на пост под прозореца на спалнята. И какво съм виновен аз, че той си отворил прозореца, понеже лятна нощ и му било топло. А пък като стоиш на пост, не можеш да стоиш закован, я! Човек помръдне насам-натам. Добре, ама по едно време, изглежда, не е могъл да заспи, другарят Югов се показа на прозореца и като ми викна: «Ей, ти там бе, не само че шумиш, ами и миришеш! Я се махай оттук и иди ей там, в парка! Там стой!» И аз, щом ми заповядат, отидох в парка. Сврях се между розите и гледам небето, месечината… и знаеш ли, по едно време чувам пак гласа му… ей, момче, къде отиде бе, момче. Я ела тука, не се отдалечавай много от прозореца! Брей, женката! Нали искаше тишина и да не му мириша! А после се уплашил и от тишината, и от чистия въздух!“
Милиционерът изглеждаше щастлив, че проклятието на вилата беше изплашило министър-председателя и той с доста уплашен глас го повикал обратно.
Този милиционерски разказ ми изглежда напълно достоверен. И той бе потвърден от внезапното напускане на Антон Югов, който явно се беше уплашил от призраците на своите предшественици, на половината от които лично беше подписал смъртните присъди.
Но преждевременното напускане не го спаси напълно. Не много дълго след това Югов беше снет от всички постове и изключен от партията. За негово щастие членовете на Политбюро по това време бяха престанали да се бесят един друг.
След този последен обитател никой от неговите колеги не пожела да се засели във вилата на Голдщайн. Изглежда, че дълбокото суеверие на покойната прислужничка във вилата завладя най-после и висшето партийно ръководство. Веднъж виден партиен деец ме попита къде съм живял по-рано. И след като му обясних, той възкликна:
„Ааа, знам къде е. Точно до Черната вила!“
Години наред вилата остана празна, докато накрая Политбюро и правителството я прехвърлиха на дипломатическия корпус. Във вилата се настани семейството на индонезийския пълномощен министър и от момента, от който дузина весели индонезийски деца плъзнаха из парка, проклятието, изглежда, беше прогонено.
СУЛЬО И ПУЛЬО
Беше време, когато съветските гости в България бяха нежелани дори от такава казионна организация като Съюза на писателите. Особено нежелани бяха съветски граждани, свързани със сталинското минало или със сегашните сталинистки кръгове, какъвто беше кръгът на известния архисталинист Кочетов. Но по силата на някаква конвенция в България пристигна на официално гостуване един от тия партийни функционери в СССР, които се занимават с литература и които, кой знае защо, се самонаричат писатели. Човек на въпросния Кочетов. По правило Съюзът на българските писатели трябваше да предостави свой член за придружвач и компаньон на госта. Но чувайки името му (което не вярвам някой да помни) и това, че бил близък на сталинистите, буквално нито един от поканените български писатели не прие задължението да го придружава. Дори такива традиционни посрещачи на гости и банкетаджии като бай Ангел Тодоров сметнаха за унизително да придружават съветския гост. Положението на съюзното ръководство стана доста деликатно, когато и последната им надежда, Серафим Северняк, отклони поканата, която преди бе приемал с охота. В безизходицата външният отдел на съюза се обърна към Мишо Маринов, млад човек, който пишеше поезия, работеше по това време в радиото и беше известен с привързаността си към алкохола.