Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
И така съветският гост и Мишката се намериха в Клуба на журналистите на специално запазена маса в средата. Въпреки че всички околни маси бяха заети, никой новодошъл не се присъедини към тях. Чувствувайки особеното положение, Мишката потъна в мълчание, като все по често пълнеше чашата си. Ала съветският гост, изглежда, не разбираше нищо от цялата атмосфера и се опитваше с някакъв партиен ентусиазъм да поведе разговор със своя придружвач. Двамата бяха рядка картинка.
По едно време гостът каза:
„Тавариш Маринов, я думаю, что тавариш Стоян Даскалов как писатель был замечательно явление…“
При такъв възторг от Сте-Це-то Мишката само пресегна към чашата си.
Не получил отговор, гостът учудено млъкна. Но след малко той отново се опита да подхване разговор за българските литературни постижения…
„Тавариш Маринов, я считаю конечно, тавариш Лиляна Стефанова за наша, талантливая поетеса… Стихи у нея звучные и красивые…“
Този път Мишката изгледа продължително госта, сякаш смяташе, че онзи се подиграва с него. Но пак нищо не каза.
Ала словоохотливият съветски гражданин продължи да излива възторга си точно от същия вид пишещи българи, които може би наистина допадаха на партийния му вкус, но които едва ли някой на българска територия взимаше на сериозно…
„Тавариш Маринов… — за трети път гостът се опита да сподели литературните си предпочитания, — я думаю, что тавариш Андрей Гуляшки…“
Но тук търпението на Мишката Маринов свърши. Той погледна строго съветския гост и с доста груб глас му каза на специален българо-руски език:
„Дарагой Иван Петрович… пийте, пажалусти, своего вино и не занимайте меня със сулями-пулями!“
ДА СТЕ ВИДЕЛИ ОТТУК ДА МИНЕ ЕДИН ЧОВЕК?
Трудно мога да си представя двама души с по-различен външен вид. Карата, режисьор в дублажа, възслаб, със среден ръст, с продълговато бледо лице, в което има нещо от мълчаливата сериозност на Бъстър Китън, и очи, които можеха да приемат абсолютно всеки израз според желанието на техния собственик. Неразделен партньор на Карата беше Бобчев, преводач на кинематографията от френски, доста пълен, с физиономия и маниери на френски гастроном, с внушителна походка и неочаквана любезност, зад която е поставен остроумен капан. И на двамата възрастта беше трудно определима — някъде около петдесетте.
Двамата бяха приятели. Но, изглежда, ги свързваше нещо повече от приятелството. Общата им слабост беше да провокират глупостта на хората. Много често ние ги виждахме да се движат по улиците заедно, потънали в загадъчно мълчание, от което неизбежно се раждаше някаква шега. Външно те правеха неотразимо впечатление на тежки, солидни граждани, вероятно със значително обществено положение. Вътрешно те бяха изобретателни смели юноши, които искаха да ни накарат да почувствуваме собствената си глупост. Нищо при тях не се повтаряше, нямаше никакви заучени трикове, всичко беше творческа импровизация.
Веднъж, по обед, когато входът на Борисовата градина беше задръстен с минаващи хора, Карата спря един старец, който водеше внучето си, и най-учтиво го запита:
„Извинете, да сте видели оттук да мине един човек?“
Естествено отговорът на този абсурден въпрос беше още по-абсурден. Старецът се сепна, като че властта го питаше, и отговори:
„Не, не съм видял никого!“
Няколко секунди по-късно той явно осъзна глупостта, която бе казал, видя, че около него имаше поне стотина души, и се усмихна на себе си.
Друг път под кестените на „Царя“ се движеше млад гражданин. Той щастливо държеше в лявата си ръка сладолед и от време на време още по-щастливо си близваше от него. Карата тръгна насреща му. Точно когато двамата се изравниха, той леко се наклони към ръката, която държеше сладоледа във въздуха, изплези дълъг език, близна от разтопената млечна маса и невъзмутимо отмина.
Човек трябва да плати състояние, за да види в последвалите секунди лицето на собственика на сладоледа.