Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
И в този момент държавният мъж се показал. Бобчев разтворил широко вратата и почтително пропуснал край себе си своя шеф. Когато двамата влезли вътре, отначало никой не им обърнал никакво внимание, просто хората пиели, ядели и си приказвали. Но постепенно всички глави се обърнали към вратата, откъдето нетърпеливо и недоволно ги гледал човек с господарска осанка. Възцарила се странна тишина. И сега Бобчев, както стоял зад голямото началство, обърнал дланите на ръцете си нагоре и уж скришом показал на присъствуващите, че са длъжни да станат на крака. За няколко секунди всички се изправили. След това Бобчев пак скришом отзад им показал, че трябва да ръкопляскат. Разнесли се бурни ръкопляскания, които бавно накарали държавническото лице да се отпусне в усмивка. Моментално хора се спуснали да поемат пардесюто и Карата се намерил в центъра на буквата П.
„Драги другари — започнал той речта си, без изобщо да знае на кого говори, — въпреки моята претрупаност и лошото време аз дойдох да ви поздравя от името на ръководството и от мое име и да ви пожелая да продължавате да служите на нашата страна с още по-големи успехи…“ и т.н.
Цялата реч траяла около минута и половина, но направила такова отлично впечатление, че този път не станало нужда Бобчев да ги подсеща за ръкопляскания. По лицата на хората цъфнали усмивки и телохранителят на висшия партиен и държавен мъж чул зад него хора да спорят дали другарят… ов е член, или пък е все още кандидат-член на Политбюро.
Междувременно Карата водил петминутен диалог с ръководителите на предприятието, в който имало следните изрази:
„Колкото човек е по-нагоре, толкова по-малко спи!“, „Всичко се решава от вас, бойците на първа линия!“, „Ние горе често говорим за вашето предприятие!“, „Вие имате амбиции, но ви трябва още опит!“
Докато Карата си хапвал и разговарял, някой се опитал да фотографира щастливото посещение на важния човек. Но Бобчев моментално влязъл в ролята си и със съвсем професионален глас пошушнал на човека с фотоапарата:
„Съжалявам, но не може! Нали знаете, другарят… ов се фотографира само при определени случаи!“
Когато двамата се нахранили добре, Бобчев отново дал знак на хората да станат. Карата облякъл пардесюто си и изпратен с бурни ръкопляскания, напуснал заведението.
Моят приятел бил смаян.
„Някой път — предупредил той двамата шегобийци — ще си изпатите здравата!“
„Никога! — отвърнал Бобчев. — Нали габардиненото пардесю е автентично!“
ЧАЙКАТА
Беше наскоро след унгарското народно въстание. Повече от десет хиляди души бяха „превантивно“ арестувани и препълниха лагерите. Господ знае колко народ беше интерниран. Размразяването от пролетта на 1956 година се превърна в дълбоко замразяване през зимата и пролетта на следващата година. Атмосферата в учреждения, предприятия и учебни заведения беше отново напоена с параноична подозрителност. Правеха се тайни кадрови проверки на всяка биография и се изготвяха списъци за нови изгонвания или изключвания.
Тъкмо по това време приятели доведоха у дома Ана. Тя беше студентка първа година в Художествената академия. Трябва да кажа, че човек рядко можеше да срещне такава красота. Всички, които я видяхме за първи път, бяхме смаяни от нейното лице, създадено сякаш от най-висшите сили на природата. Не ми е възможно да опиша това неотразимо съчетание на черни коси, зелени очи, чувствени устни и още по-чувствени линии на бузите. Но струва ми се, че тази красота беше пропита с почти болезнена гордост. Ана не изглеждаше човек, който леко би направил компромиси със себе си. А живеехме в епоха, където това качество често се превръщаше във фатален недостатък. Отгоре на всичко биографията й не беше розова, защото покойният й баща преди години търгувал с Германия. Момичето беше прекарало доста тежки години и след няколко неуспешни опита да влезе в академията, през лятото, в което започнаха да се изхвърлят бюстовете на Сталин, Тя успя да осъществи най-голямата си мечта — да стане студентка в академията.
Ала тук тъкмо красотата й се беше превърнала в неин главен враг. Едва ли не всеки по-важен другар от комсомола и дори от преподавателското тяло се бе опитал твърде напористо да прелъсти новата студентка. Особено настоятелен бил един от комсомолските секретари, всеизвестен по-късно обществен подлец. Той изровил неприятни факти от биографията на момичето, т.е. от някогашната дейност на баща й, и направо й казал, че ако тя не се съгласи да сподели леглото му, фактите били достатъчни, за да я изключат. Ана му казала, че тя предпочита да легне под трамвая, отколкото да се възползва от предложението.