Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Един ден известен софийски художник, който искаше от мен някаква услуга, ме попита конспиративно:
— Искаш ли истинска шапка?
Утвърдителният ми отговор беше причина да се намеря в колата му. Излязохме извън София, отбихме се от асфалтовото шосе и запрашихме по черен селски път. Явно собственикът на колата знаеше добре посоката.
„Ще видиш рядка скица!“ — предупреди ме той.
След половин час се намерихме всред селска махала, из която тичаха дечурлига, прасета и гъски. Изглежда се намирахме на самото дъно на шопския край. Толкова по-голяма беше изненадата ми да видя между две легнали на припек свини черен правителствен мерцедес.
„Трябва да почакаме — предупреди ме художникът. — Има някой пред нас.“
Отминахме към полето и когато се върнахме след двайсетина минути мерцедеса наистина го нямаше. Почукахме на вратата на двуетажна неизмазана къща. Отвори ни възпълна жена на средна възраст, вероятно от самото село.
— Ааа, ти ли си! — мързеливо произнесе тя, като позна художника.
— Водя нов клиент на маестрото! — каза ентусиазирано моят спътник, но тя не му обърна никакво внимание и ни поведе вътре, през тъмен и влажен коридор. После почука на затворената врата вляво.
— Господин Атанасков…, идат тука при тебе… — оповести тя и ни за ряза.
На вратата застана нисък, извънредно слаб старец, с напълно гола глава и огромни многодиоптрови очила. Той изглеждаше като брат близнак на Махатма Ганди. Може би единствената разлика беше в това, че носеше костюм и вратовръзка.
— Заповядайте — каза той с мек, много приятен глас и ни посочи с из искан маниер два много стари фотьойла.
Когато седнах, видях, че пред мен се намираше гора от шапки. Всички те бяха наложени върху дебели дървени калъпи. Но почти веднага забелязах нещо невероятно — всяка шапка придаваше на дървения калъп под нея характерен израз, сякаш с шапка дървото преставаше да бъде дърво и придобиваше човешки черти. Направи ми впечатление, че и самите шапки бяха поставени в най-различно положение — строго напред, леко килнати встрани или назад, с повече или по-малко подгъната периферия. Всяко положение внушаваше определено чувство…
По някое време забелязах, че старият шапкар беше застанал между шапките си и ме гледаше с голяма, многозначителна усмивка.
„Сър — каза тържествено той, — смисълът на една шапка е да придаде на главата онова необходимо качество, което й липсва!“
Бях смаян. Първо, от това, че в републиката на „другарите“ някой се обръщаше към хората със „сър“, и второ, че шапката може да има такъв забележителен смисъл.
Но шапкарят не ме остави в недоумение. Като обигран лектор, който произнася за хиляден път едни и същи думи, той добави:
— Ако изглеждате глупак, шапката трябва да постигне обратното. Ако сте сноб, трябва да ви представи като приятен особняк. Ако имате суров, неприятен вид, трябва да ви направи по-приветлив. Ако сте подлец, трябва да ви придаде почтеност. Ако сте беден, трябва да изглеждате богат. Ако сте слаб, трябва да ви даде сила… — той спря за миг и след това със същия мил и любезен тон добави: — Моите шапки не са парцалите, които хората слагат на главите си, за да не им е студено!
— Вие сте невероятен! — казах аз, като си мислех, че този човек правеше шапки само за да се подиграва с ония, които щяха да ги носят.
— Аз съм необходим! — отвърна той, притегли близкия стол и седна срещу нас. През дебелите стъкла на очилата му усмихнатите му очи бяха придобили жабешки форми. Механично той грабна шивашкия метър, сръчно го уви около главата ми, като в същото време каза:
— Трябва да знаете, сър, шапката е част от вас… понякога повече от вас, но никога по-малко… Нали в поговорката се казва: „Хората те приемат по шапката, а изпращат по ума!“ Но, сър, нали най-важното в живота е КАК ВИ ПРИЕМАТ, а не КАК ВИ ИЗПРАЩАТ! В края на краищата какво значение има КАК ЩЕ ВИ ИЗПРАТЯТ!
— Сега разбирам защо имате толкова много клиенти! — забелязах.
— О, да! — каза той — Не мога да се оплача! Аз съм точно на осемдесет и две години и ми се иска да спра… уморявам се… Но знаете ли… — лицето му придоби наивно-лукав израз — всеки път, когато сляза в града и се вгледам в хората… чувствувам, че има нужда от моите шапки!