Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
ШАПКИТЕ
Беше време, когато в страната на победилия социализъм възкръсна модата на мъжките шапки. Епохата на работническите каскети като неразделна част от биографията на прогресивния гражданин, изглежда, безвъзвратно бе отминала в историята още преди Сталин да умре. Горе-долу по онова време представителите на властта престанаха да приемат работническия каскет като сигурно доказателство за лоялност. И щом хората разбраха, че прогресивният каскет, под който те бяха скрили своите непрогресивни глави, вече не важеше, те го захвърлиха с искрено презрение. Бунтът срещу каскета беше толкова силен, че разтърси стройните партийни редици и дори железните редове на Държавна сигурност, където също изпопадаха много каскети (някои заедно с това под тях).
Но след като отхвърлиха символа на прогреса, гражданите на народната република проявиха драгоценно благоразумие и не се втурнаха веднага към старата мека шапка. Просто ние всички ходехме дълъг период гологлави. Дори и при силните зимни студове много мъже храбро вървяха в сняг и виелици, без да сложат нещо върху главите си. Би могло да се каже, че в продължение на две или три петилетки голата глава беше на мода. И предполагам, че тази мода продължи толкова дълго поради отвращението, което беше оставил каскетът. Дори чичо ми, който цял живот беше носил каскет, се раздели с него, защото леля му каза: „Киро, махни го тоя парцал от главата си, че те прави на плашило!“ Първите признаци за възшествието на меката шапка не дойдоха чрез „остатъците от буржоазно-капиталистическото минало“. Остатъците като всички остатъци бяха толкова притеснени, че най-малко можеха да мислят за някогашните меки шапки. Спомням си, един такъв остатък, мой приятел, ми каза:
„И чалма ще сложа, само да не ме закачат повече!“
До чалми все пак не се стигна, защото се ориентирахме към Близкия запад, вместо към Близкия изток. Първите неоапостоли на меката шапка бяха служителите във външнотърговските предприятия, дипломатите и хората от разузнаването в чужбина. Служителите от външнотърговските предприятия твърдяха, че без меки шапки от изискан филц („Борсалино“ например) западните партньори не ги приемали с респект. Дипломатите казваха, че се чувствували ужасно (като китайци), ако на прием или коктейл не подадат на съответния камериер изящна шапка. Що се отнася до разузнавачите, те казваха, че без най-модни и красиви шапки врагът лесно ги разпознава. Един от тези разузнавачи казал на шефа си, генерал Х., мой добър познат, следните забележителни думи:
„Ако не ми дадете пари за мека шапка, то по-добре във визитната ми картичка да пише направо «извънреден шпионин».“
Всички тези граждани се позоваваха твърде успешно на Хрушчов и Булганин и не стана нужда по-късно да се позовават на Брежнев и Косигин, защото меката шапка зае мястото си отпреди войната. Същите дейци със същите аргументи възстановиха модата на бялата риза и вратовръзката, които на свой ред заместиха ватенката, доченото облекло и мръсната разкопчана риза.
Но трябва да се каже, че истинският иширет за настъпващата мода на мъжките шапки дойде от хората на изкуството. До това време тук-там се мяркаше някаква френска барета върху някоя художническа глава. После изведнъж в софийския артистичен свят се появи цял букет от красиви шапки. Те бяха най-различни модели — от псевдоморяшки фуражки с платнени козирки и шнурове до спортни, ловджийски и меки филцови шапки. Една от неизбежните поръчки за всеки, който пътуваше за чужбина, беше да купи мъжки шапки.
Ала шегата настрана. Най-хубавите шапки не бяха вносните. Разбира се, те не се продаваха в държавните магазини или шапкарските кооперации, а се появяваха тайнствено като мистериозно частно производство. Тези шапки бяха толкова елегантни и красиви, че в чувствителна степен променяха външния вид на своите собственици. Между нас казано, много простеещи лица чрез шапките получиха някакви изрази на одухотвореност и дори интелектуалност. Затова от хората на изкуството тези шапки започнаха да се разпространяват нагоре по държавната и партийна йерархия, към министри и висши ръководители. Повече от явно беше, че в България се беше появил шапкарски гений.