Задочни репортажи за България

Карата и Бобчев често устройваха шеги от този род и за тях би могло да се напише цяла книга. Но, струва ми се, най-силните им прояви бяха, когато изваждаха наяве абсурдите на съвременното общество. По някое време Карата се сдоби с пардесю от сив габардин, което се спускаше до под колената му и имаше „реглан“ ръкави. Всеки, който е живял в Източна Европа, моментално ще разбере, че това пардесю беше точно копие на пардесюто, което носеха (не знам по каква традиция) членовете на всяко Политбюро. Като мода и като вкус това сиво габардинено пардесю беше отживяло времето си и едва ли някой човек в България би облякъл такава дреха. Но тя беше несменяемата униформа на висш партиен ръководител. Такива пардесюта носеха Хрушчов и Булганин, Валтер Улбрихт и Чаушеску, Косигин и Громико, Готвалд и Новотни и почти всички български членове на Политбюро.

Всеки може да си представи, че се искаше голяма дързост от обикновен гражданин да носи такава „високопоставена“ дреха. Но Карата реши, че точно това пардесю му отива, и започна да ходи с него. От друга страна, самото пардесю така хубаво легна на сериозното му, потънало в дълбоки държавни грижи лице, че според мен той изглеждаше по-достоверен член на Политбюро, отколкото който и да е от истинските членове. С чудесния си артистичен усет Карата имитираше безпогрешно маниерите на „народните“ синове, които партията бе издигнала на недостъпно за народа разстояние. Особено сполучлив беше погледът, защото въпросните граждани никога не гледат човека в очите, а през него, което създава впечатлението, че човекът хем е пред вас, хем го няма.

Въоръжен с такова специално пардесю и с тези характерни маниери, Карата откри, че самото му появяване всред хора, които не го познаваха, имаше силен ефект. Например дори най-строгите пропуски на министерства и комитети не смееха да спрат този човек, който се движеше горе-долу със самочувствието на собственик на страната. За да засили още повече илюзията, че сивото пардесю не е никак случайно, Карата възложи функциите на телохранител на Бобчев. Последният вървеше пред него с мрачно, сериозно лице, с ръце в джобовете, и се оглеждаше наоколо, като че всеки момент щяха да се появят престъпните ръце, за да посегнат на човека със сивото пардесю.

Видях ги веднъж пред зала „Универсиада“. Гостуваше някаква голяма западна звезда (струва ми се, Шарл Азнавур). Празното пространство пред залата бе опасано с кордон милиция, която едва удържаше тълпата почитатели на певеца, останали без билети, но с надеждата, че някой може да продаде излишен билет. Хората се блъскаха човек до човек и дори ония, които имаха билети, не можеха да си пробият път. И внезапно чух силния глас на Бобчев:

„Дайте път, другари! Дръпнете се, другари! Дайте път!“

Бобчев пробиваше устремно тълпата, но коридорът след него не се затваряше. Явно хората бяха силно респектирани от извънредно важната личност, която идваше отзад. Когато Бобчев стигна милиционерите, те автоматически отвориха кордона, за да пропуснат човека със сивото пардесю. Не можех да повярвам на очите си, когато Карата се появи с цялата си внушителност и половин дузина офицери от милицията, застанали около входа, дълго козируваха. Те се отправиха към специалната ложа, но по пътя изчезнаха и никой не ги забеляза повече. Никому и наум не дойде да провери билетите им.