Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
— Но защо живеете тук? — попитах.
— Защото тук ме изселиха след войната… Аз имах ателие на „Неофит Рилски“, но един ден пристигнаха… вие знаете кои… и ми казаха, че ме изселват, защото съм бил разкрасявал монархията, буржоазията и капитализма… докараха ме тук… И сега, когато смятат, че разкрасявам социализма, искат да ме върнат в града… казаха ми, че мога да отида да живея там, когато си искам, и дори ми предложиха ново ателие… но аз не искам… тук ми е добре…
— Господин Атанасков е правил шапки на много видни хора и навремето, и сега… — обади се моят спътник.
— Да — потвърди старият шапкар, — аз съм правил шапки на десет министър-председатели… пет сегашни и пет някогашни… И на много други министри, генерали, важни личности… може би защото нямах голяма конкуренция… — Той отново се усмихна широко. — Може да ви се вижда странно, сър, но с тези ръце… — той разпери пръстите си — съм докосвал главите на хора, които бяха смъртни врагове… на господин Ф. и на неговия фактически убиец господин К., и на този, който уби господин К., а именно господин Ч. Може да се каже, че единственото, което обединяваше тези видни господа… бяха моите шапки… И знаете ли… — лицето на шапкаря придоби остър подигравателен израз. — Всеки следващ искаше да има шапката на онзи преди него! Фактически те бяха най-лесните ми клиенти, защото искаха една и съща шапка!
Побиха ме тръпки. Изведнъж старецът загуби своя кротък образ на близнак на Махатма Ганди и ми се стори, че зад дебелите очила святкаше нещо дяволско. Почувствувах, че никога не бих сложил негова шапка на главата си. И сякаш да потвърди моето подозрение, шапкарят тържествено добави:
— Не ви ли е интересно, сър, като си помислите, че всички те отминават! А аз оставам! Главите им отминават, а моите шапки стоят! Моите шапки са по-трайни от техните глави, което ме кара да мисля, че шапките са по-важни от главите!
Той замлъкна. Отиде до шкафа в дъното, взе два дебели каталога и ги постави пред мен.
— Изберете си модела! — каза шапкарят и излезе.
— Какво ще кажеш! Нали е скица и половина! — гордо каза моят спътник, видял силното впечатление, което старецът остави у мен.
— Не искам никаква шапка! Хайде да си вървим! — отвърнах грубо.
— Недей така, ще го обидиш… в края на краищата какво лошо има в това човекът да се позабавлява с главите ни…!
Но аз вече бях в коридора. После чух зад гърба си моят приятел да дава някакво обяснение. Щели сме да се върнем пак.
— Какво толкова ти стана? — попита ме той, когато седнахме в колата. Забеляза ли, че твоят шапкар не прави никаква разлика между дървените калъпи за неговите шапки и нашите глави!
— Може би има пълно право! — възрази моят спътник и ме побутна: — Гледай!
Край нас премина и спря пред дома на шапкаря нов черен правителствен мерцедес.
ПРОКЪЛНАТАТА ВИЛА
През трийсетте години в Княжево, до дома на дядо ми, построи нова вила известният търговец на мебели Голдщайн. За времето си това беше много красива вила. Голяма, с широки прозорци и просторни тераси, тя кацна като странна птица точно на върха на съседния до нас хълм. По тогавашната мода беше облицована до половина с катраносано дърво, а другата половина беше бяла мазилка. Това съчетание на тъмнокафяво и бяло подчертаваше още по-силно нейното присъствие в полите на Витоша. Мнозина минувачи поглеждаха завистливо към вилата, като вероятно си мислеха какъв ли прекрасен живот се живееше в нея.
Самият Голдщайн беше възпълен евреин на средна възраст и доста общителен. Беше женен, но нямаше деца, затова бяха осиновили момиче на моите години. Новият ни съсед идваше от време на време у дома на приказки и за да обсъди с дядо ми сложния проблем за дерето, което разделяше нашия двор от неговия, но имаше нечестната тенденция с годините да навлиза все повече в двора на Голдщайн. Докато той довършваше вилата и я опаса с високи каменни стени, дойде войната. Вилата на Голдщайн с цялата си красота и внушителност се превърна в неприятен провокатор срещу еврейската народност на нейния собственик. Той се намери под силен натиск и за да спаси себе си и онова, което притежаваше, на бърза ръка се покръсти. Но Христовата вяра не можа да спаси вилата му. Тя беше реквизирана. Още преди бомбардировките да започнат, там се настани Министерството на вътрешните работи начело със самия министър. Често виждах в двора енергичен и запъхтян, облечен в светъл шлифер, да се разхожда Дочо Христов. По-късно там се появи със замислено лице и бавна походка професор Станишев, заобиколен от цяла група висши сътрудници.