Властелинът на пръстените

— Това ли е единственият път, Смеагол? — запита Фродо.

— Да, да — отвърна той. — Да, сега трябва да вървим натам.

— Да не искаш да кажеш, че си минавал през тая дупка? — обади се Сам. — Пфу! Е, сигурно вонята не ти пречи.

Очите на Ам-гъл проблеснаха.

— Той не знае какво ни пречи, нали, безценни? Не, не знае. Но Смеагол може да търпи. Да. Минавал е оттук. О, да, точно оттук. Това е единственият път.

— Питам се откъде ли идва вонята — рече Сам. — Смърди като… е, по-добре да не приказвам. На бас се хващам, че е някоя гадна оркска дупка, претъпкана с боклуци от сто години насам.

— Добре де — каза Фродо. — Орки или не, щом е единственият път, ще трябва да минем по него.

Дълбоко си поеха дъх и влязоха вътре. След няколко крачки потънаха в непрогледен мрак. Откакто напуснаха черните коридори на Мория, Фродо и Сам не бяха срещали подобна тъмнина, а колкото и невероятно да изглеждаше, тук тя бе още, по-плътна и тежка. Тук въздухът бе неподвижен, застоял, тежък и звуците замираха в него. Сякаш крачеха през черни изпарения, породени от самия мрак, и всяко вдишване носеше слепота не само на очите, но и за разума, та дори споменът за цветове, форми и светлина помръкна в мислите им. Нощта беше всичко, нощта щеше да е всичко — от началото до свършека на света.

Но засега им оставаше поне осезанието и отначало чувствителността на ръцете и краката им изглеждаше почти болезнено изострена. За тяхна изненада стените се оказаха гладки, а подът, с изключение на някое стъпало тук-там, бе равен и прав, устремен нагоре все така полегато. Тунелът бе висок и просторен, толкова просторен, че макар да вървяха един до друг, докосвайки страничните стени с протегнати ръце, хобитите бяха разделени — мракът ги обгръщаше в самота.

Ам-гъл бе тръгнал пръв и, изглежда, беше само няколко крачки по-напред. Докато още бяха в състояние да обръщат внимание на такива неща, те го чуваха да съска и да се дави нейде съвсем наблизо. Но с времето сетивата им се притъпиха, осезанието и слухът като че се вцепениха и пътниците продължаваха да опипват, да крачат все напред и напред, тласкани само от силата на волята, с която бяха влезли навътре — волята да минат през мрака и желанието да стигнат до отвъдната порта.

Скоро изгубиха чувството за време и разстояние, но навярно не бяха вървели дълго, когато, опипвайки стената отдясно, Сам откри, че в нея има отвор — за миг усети да полъхва не толкова, застоял въздух, сетне отмина нататък.

— Тук има и други коридори — с усилие прошепна той и му се стори, че звуците с мъка излизат от устните му. — На оркска бърлога прилича, не ще и дума!

След това — той отдясно, Фродо отляво — минаха край още три-четири подобни отвора, ту по-малки, ту по-големи, но засега не се колебаеха в избора на главния път, който беше прав, без завои, и непрекъснато се изкачваше. Ала колко бе дълъг, колко още трябваше да търпят и щяха ли да издържат? Колкото повече се изкачваха, толкова по-душно ставаше; взе да им се струва, че в непрогледната тъма често срещат не само зловонния въздух, но и някакви по-плътни препятствия. Докато се провираха напред, усещаха как нещо се провлачва по главите и ръцете им — дълги пипала или провиснали налепи, не можеха да разберат. А вонята продължаваше да се засилва. Тя стана толкова непоносима, че скоро бяха готови да повярват, че от всичките им сетива е оцеляло единствено обонянието — и то за да ги мъчи. Час, два, три — колко бяха прекарали в тази мрачна дупка? Часове… а може би дни, седмици. Присвил рамене, Сам се отдръпна от стената на тунела към Фродо, ръцете им се срещнаха, преплетоха пръсти и така, един до друг, двамата продължиха упорито напред.