Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
— Не е толкова просто да убиеш дракон в небето. Във Вестерос много са се опитвали да свалят Егон и сестрите му. Никой не е успял.
Мисандей кимна. Трудно беше да се разбере дали се е успокоила.
— Мислите ли, че ще я намерят, сир? Степите са толкова големи, а драконите не оставят диря в небето.
— Аго и Ракаро са кръв от нейната кръв… а кой познава Дотракското море по-добре от дотраките? — Стисна я за рамото. — Ще я намерят, ако може да бъде намерена. — „Ако още е жива.“ Имаше други халове, които кръстосваха тревите, конни господари с халазари, чиито ездачи наброяваха десетки хиляди. Но нямаше нужда момичето да чува това. — Ти я обичаш много, знам. Кълна се, ще я опазя.
Думите му сякаш утешиха момичето. „Но думите са вятър — помисли сир Баристан. — Как мога да защитя кралицата, след като не съм с нея?“
Баристан Селми беше познавал много крале. Беше се родил при неспокойното управление на Егон Невероятния, обичан от простолюдието, и бе получил рицарството си от неговите ръце. Синът на Егон Джеерис го беше удостоил с белия плащ, когато беше на трийсет и две, след като уби Мелис Чудовищния през войната на Кралете на деветте петака. В същото наметало беше стоял до Железния трон, когато лудостта погълна сина на Джеерис Ерис. „Стоях, виждах и чувах, а не направих нищо.“
Но не. Това не беше справедливо. Беше изпълнил дълга си. В някои нощи сир Баристан се питаше дали не е изпълнил дълга си прекалено добре. Беше дал клетвите си пред очите на богове и хора, не можеше да тръгне против тях… но спазването на тези клетви беше станало трудно през последните години от управлението на крал Ерис. Беше видял неща, за които го болеше да си спомня, и неведнъж се беше питал колко от тази кръв е оцапала и неговите ръце. Ако не бе отишъл в Дъскъндейл да избави Ерис от тъмниците на лорд Дарклин, кралят като нищо можеше да умре там, когато Тирион Ланистър опустоши града. Тогава принц Регар щеше да се възкачи на Железния трон и може би щеше да изцери кралството. Дъскъндейл беше най-добрият му час като рицар на Кралската гвардия, но споменът още горчеше на езика му.
Провалите му го измъчваха нощем. „Джеерис, Ерис, Робърт. Трима мъртви крале. Регар, от когото щеше да излезе по-добър крал от всеки от тях. Принцеса Елия и децата ѝ, Егон още бебе, Ренис с котенцето ѝ.“ И сега Денерис, неговата малка кралица. „Не е мъртва. Няма да го повярвам.“
Следобедът не му донесе много отдих от терзанията му. Прекара го в залата за упражнения на третия етаж на пирамидата в работа с момчетата, учеше ги на умения с меч и щит, с кон и пика… и на рицарство, на правилата, които правят един рицар нещо повече от борец в бойните ями. На Денерис щяха да ѝ трябват защитници на нейната възраст, след като той си отидеше, и сир Баристан беше решен да ѝ ги даде.
Момчетата, които обучаваше, бяха от осем до двайсет годишни. Беше започнал с над шейсет, но за мнозина обучението се бе оказало твърде тежко. По-малко от половината бяха останали, но някои от тях обещаваха много. „Без кралска особа, която да пазя, сега ще имам повече време да ги обучавам“, осъзна той, докато обикаляше от двойка на двойка и наблюдаваше как се нападат със затъпени мечове и копия. „Храбри момчета. Без знатно потекло, да, но някои ще станат добри рицари и ще обичат кралицата. Ако не беше тя, всички те щяха да се окажат в ямите. Крал Хиздар си има борците, но Денерис ще има рицари.“
— Дръж щита високо — извика той. — Покажи ударите. Сега заедно. Ниско, горе, долу, долу високо, ниско…
Отнесе простата си вечеря на терасата на кралицата и я изяде. Слънцето залязваше и огньовете в големите стъпаловидни пирамиди се съживяваха един по един, а многоцветните тухли на Мийрийн повяхваха в сиво и после — в черно. Сенките се сбираха долу по улици и улички, образуваха езера и реки. В сумрака градът изглеждаше безметежен, дори красив. „Това е мор, не мир“, каза си старият рицар с последната глътка вино.
Не искаше да се набива на очи, тъй че щом довърши вечерята си, смени дворцовото си облекло, белия плащ на Гвардията на кралицата, с кафяво пътническо наметало с качулка, каквото можеше да носи всеки обикновен мъж. Задържа меча и камата си. „Това все пак може да е някакъв капан.“ Не вярваше много на Хиздар, а още по-малко на Резнак мо Резнак. Напарфюмираният сенешал като нищо можеше да е част от това, да го примами на тайна среща, а след това да го хване със Скааз и да ги обвини в заговор срещу краля. „Ако Бръснатото теме заговори за измяна, няма да ми остави никакъв избор, освен да го арестувам. Хиздар е консортът на кралицата ми, колкото и да не го харесвам. Дългът ми е към него, не към Скааз.“
А дали?
Първото задължение на Кралската гвардия беше да защитава краля от покушение или заплаха. Белите рицари се заклеваха да се подчиняват на заповедите на краля също така, да пазят тайните му, да го съветват, когато им поискат съвет, и да мълчат, когато не ги питат, да изпълняват каквото благоволи кралят и да бранят името и честта му. Строго казано, беше изцяло избор на краля докъде да се простира защитата на Кралската гвардия над други, дори на особите от кралска кръв. Някои крале смятаха за редно и уместно да пращат Кралската гвардия да служи и брани техните жени и деца, близки, лели, чичовци и братовчеди в по-голяма или по-малка степен, а понякога дори любовниците им, наложниците им и копелетата им. Но други предпочитаха да използват за тези цели дворцови рицари и войници и да държат своите седем за своя лична гвардия, винаги до себе си.