Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
— В такъв случай приключихме.
Този път мазната му усмивка показваше пренебрежение. Сир Баристан напусна, доволен, че оставя сенешалската воня на парфюм зад себе си. „Един мъж трябва да мирише на пот, не на цветя.“
Великата пирамида беше осемстотин стъпки висока от основата до върха. Покоите на сенешала се намираха на втория етаж. Стаите на кралицата и неговите заемаха най-високото стъпало. „Дълго изкачване за човек на моята възраст“, помисли сир Баристан, щом тръгна нагоре. Знаеше се, че прави това изкачване по пет-шест пъти на ден по работа на кралицата, както свидетелстваха болките в коленете и кръста му. „Ще дойде ден, когато няма да мога да се справя с тези стъпала, и този ден ще е по-скоро, отколкото би ми се искало“, помисли той. Дотогава трябваше да се погрижи поне няколко от момчетата му да са готови да заемат мястото му до кралицата. „Лично ще ги помажа в рицарство, когато станат достойни, и ще дам на всеки от тях кон и златни шпори.“
Кралското жилище беше затихнало и пусто. Хиздар не се беше настанил там, предпочел беше стаи в средата на Великата пирамида, защитен от всички страни от дебелите тухлени стени. Мезара, Миклаз, Кеза и останалите малки виночерпци на кралицата — всъщност заложници, но Селми и кралицата толкова се бяха привързали към тях, че им беше трудно да мислят за тях по този начин — бяха отишли с краля, а Ирри и Джикуи бяха заминали с дотраките. Само Мисандей бе останала, самотно призраче, обитаващо покоите на кралицата на върха на пирамидата.
Сир Баристан излезе на терасата. Небето над Мийрийн беше с цвета на мъртва плът, убито бяло и натежало, грамада от непрекъснати облаци от хоризонт до хоризонт. Слънцето се беше скрило. Щеше да залезе невидимо, както бе изгряло невидимо заранта. Нощта щеше да е гореща, потна, задушна, лепкава нощ без глътка въздух. От три дни бе надвиснала заплахата за дъжд, но нито капка не беше паднала. „Един дъжд ще е облекчение. Ще помогне да се пречисти градът.“
Оттук можеше да види четири по-малки пирамиди, западните стени на града и лагерите на юнкайците край бреговете на Робския залив, където гъст стълб мазен пушек се виеше нагоре като огромно влечуго. „Юнкайците изгарят мъртвите си — помисли той. — Бялата кобила препуска през обсадните им лагери.“ Въпреки всичко, което бе направила кралицата, болестта се беше разпространила, както между градските стени, така и навън. Пазарите на Мийрийн бяха затворени, улиците празни. Крал Хиздар бе разрешил да се отворят бойните ями, но тълпите бяха рехави. Съобщаваха, че мийрийнците били започнали да избягват дори Храма на Грациите.
„Търговците на роби ще измислят начин да обвинят Денерис и за това“, помисли с горчивина сир Баристан. Можеше почти да ги чуе как шепнат — как Велики господари, Синове на Харпията, юнкайци, всички се уверяват едни други, че кралицата му е мъртва. Половината град го вярваше, макар все още да нямаха куража да го кажат на глас. „Но скоро, мисля.“
Чувстваше се много уморен, много стар. „Къде отидоха всички тези години?“ Напоследък всеки път, щом коленичеше да пие от неподвижното езерце на терасата, виждаше лице на непознат, зяпнало го от водата. Кога се бяха появили тези врански крака около светлосините му очи? Откога косата му бе станала от слънчева светлина на сняг? „Преди години, старче. Преди десетилетия.“
И все пак сякаш едва вчера го бяха издигнали в рицарски сан, след турнира на Кралски чертог. Още помнеше допира на меча на крал Егон на рамото си, лек като девича целувка. Думите бяха заседнали в гърлото му, когато изричаше клетвите си. На пира същата вечер беше ял ребра на див глиган, приготвени по дорнски обичай с драконов пипер, толкова лют, че беше изгорил устата му. Четирийсет и седем години, а вкусът все още се задържаше в паметта му, но не можеше да каже какво е вечерял преди десет дни, дори всичките седем кралства да зависеха от това. „Варено кучешко най-вероятно. Или някакво друго гадно блюдо, което не миришеше по-добре.“
Не за първи път Селми се зачуди на странните приумици на съдбата, които го бяха довели тук. Беше рицар на Вестерос, мъж на Бурните земи и дорнските блата; мястото му беше в Седемте кралства, не тук на знойните брегове на Робския залив. „Дойдох, за да върна Денерис у дома.“ Но я беше изгубил, също както беше изгубил баща ѝ и брат ѝ. „Дори Робърт. Него също го провалих.“
Може би Хиздар беше по-мъдър, отколкото си даваше сметка. „Преди десет години щях да съм предусетил какво се кани да направи Денерис. Преди десет години щях да съм достатъчно бърз, за да я спра.“ Но беше стоял объркан, когато тя скочи в ямата, когато я извика, а после затича безпомощно след нея по червения пясък. „Станал съм стар и бавен.“ Нищо чудно, че Наарис му се подиграваше и го наричаше сир Дядо. „Щеше ли Даарио да е по-бърз, ако беше до кралицата онзи ден?“ Смяташе, че знае отговора, макар да не му харесваше.