Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
Последният появил се кораб беше „Девича гибел“, преди три дни. Ден преди това от юг заедно бяха дошли три кораба — плененият от него „Знатната лейди“, която се поклащаше тежко между „Гладният гарван“ и „Желязната целувка“. Но още по-предния ден и преди него нямаше нищо и само „Обезглавената Джейни“ и „Страх“ преди това, после още два дни пусто море и безоблачни небеса, след като Ралф Куция се бе появил с останките от ескадрата си. „Лорд Квелон“, „Бялата вдовица“, „Ридание“, „Злочестина“, „Левиатан“, „Желязната лейди“, „Вятърът на жътваря“, с още шест кораба зад тях, два от които пострадали от бурята и на буксир.
— Бури — беше измърморил Ралф Куция, след като се добра до Виктарион. — Три големи щорма и мръсни ветрове между тях. Червени ветрове от Валирия, които миришеха на пепел и сяра, и черни ветрове, които ни изтласкаха към изгорелия бряг. Това пътуване беше прокълнато от самото начало. Вранското око го е страх от вас, милорд, иначе защо ще ви праща толкова далече? Не иска да се върнем.
Виктарион бе помислил същото, когато се натъкна на първата буря, на ден път от Стар Волантис. „Боговете мразят родоубийци — каза си. — Иначе Юрон Вранското око щеше да е умрял десет пъти от собствената ми ръка.“ Докато морето беснееше около него и палубата се надигаше и пропадаше под краката му, беше видял как „Пирът на Дагон“ и „Червен прилив“ се блъснаха един в друг толкова силно, че и двата се пръснаха на трески. „Работа на брат ми“, помисли си. Бяха първите два кораба, които изгуби от своята третина от флотата. Но не последните.
Тъй че зашлеви Куция два пъти през лицето и каза:
— Първият е за корабите, които изгуби, вторият за приказките ти за проклятия. Кажеш ли го още веднъж, ще ти закова езика на мачтата. Щом Вранското око може да реже езици, за да не говорят, и аз мога. — От болката в лявата му ръка думите прозвучаха по-грубо, отколкото щеше да е иначе, но го мислеше. — Ще дойдат още кораби. Бурите свършиха. Ще си събера флотата.
Една маймуна на мачтата нададе насмешлив вой, сякаш и тя усещаше безсилието му. „Мръсна шумна твар.“ Можеше да прати някой горе да я пропъди, но маймуните май харесваха тази игра, а и бяха по-пъргави от екипажа му. Воят обаче закънтя в ушите му и болката в пулсиращата му ръка сякаш стана още по-силна.
— Петдесет и четири — изръмжа той. Щеше да е прекалено да се надява на пълната сила на Железния флот след толкова дълго пътуване… но седемдесет кораба, дори осемдесет, Удавения бог можеше да му даде поне толкова. „Де да беше Мокра коса с нас, или някой друг жрец.“ Виктарион беше направил жертвоприношение, преди да отплава, и още веднъж в Каменни стъпала, когато раздели флотата на три, но може би бе изрекъл неподходящите молитви. „Или пък Удавения бог няма никаква власт тук.“ Все повече започваше да се бои, че са отплавали твърде далече, в чужди морета, където дори боговете са странни… но тези съмнения споделяше само със своята смугла жена, която нямаше език да ги повтори.
Когато се появи „Скръб“, Виктарион повика при себе си Вулф Едноухия.
— Искам да говоря с Полевката. Кажи на Куция Ралф, Том Безкръвния и Черния Пастир. Всички ловни групи да се съберат, бреговите лагери се вдигат призори. Натоварвате колкото плодове можете и качвате свинете на борда. Можем да ги колим при нужда. „Акула“ ще остане тук да казват на забавилите се къде сме отишли. — Щеше да ѝ трябва време за ремонт: почти нищо не ѝ беше останало от бурите освен разнебитения корпус. — Флотата тръгва утре, с вечерния отлив.
— Както заповядате — отвърна Вулф. — Но още ден може да значи още някой кораб.
— Да. А десет дни може да значат десет кораба или нито един. Много време прахосахме в чакане да се покажат платна. Победата ни ще е много по-сладка, ако я спечелим с по-малък флот. — „И трябва на всяка цена да стигна до драконовата кралица преди волантинците.“
Във Волантис беше видял товарещите провизии галери. Целият град сякаш беше пиян. Видели бяха моряци и войници да танцуват по улиците с благородници и дебели търговци, а във всяка гостилница и винарна вдигаха наздравици за новите триарси. Приказваха само за златото, скъпоценните камъни и робите, които щели да потекат към Волантис, след като умре драконовата кралица. Един ден такива сведения беше предостатъчен за Виктарион Грейджой. Плати скъпа цена за храна и вода, колкото и да го беше срам, и подкара обратно корабите си в открито море.