Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
И изчезна.
Останах да лежа там без дъх, вкопчил пръсти в стомаха си. Заливаха ме вълни от мрак, но не загубих напълно съзнание. Завладя ме страхотно отчаяние и аз затворих очи и простенах. Нямаше го и Рубина, за да почерпя сили от него.
Цъфналите кестени…
X
Докато лежах, обзет от болка, въображението ми рисуваше как Бранд, с пулсиращия на гърдите му Рубин, се появява на бойното поле, където се сражават силите на Амбър и Хаоса. Явно той смяташе, че умее да контролира камъка достатъчно, за да обърне хода на битката срещу нас. Представях си го как насочва светкавиците към нашите войски. Виждах го да вдига силни ветрове и бури, които стоварва върху нас. Едва не заплаках. Всичко това, когато още можеше да изкупи вината си, като мине на наша страна. Ала само победа на него не му стигаше. Той трябваше да победи сам и то по неговия си начин. А аз? Аз бях загубил. Бях издигнал нов Лабиринт срещу Хаоса, нещо, което не бях и помислял, че мога да направя. Но от него нямаше да има никаква полза, ако загубехме битката и Бранд се върнеше да го унищожи. Да стигна толкова далеч, да мина през всичко, което ми се бе случило и да се проваля тук… Искаше ми се да изкрещя: „Несправедливо е!“, ала знаех, че вселената не се съобразява с моите разбирания за справедливост. Изскърцах със зъби и изплюх част от пръстта, която бях налапал. Баща ни ме бе натоварил със задачата да отнеса Рубина до мястото на битката. И аз почти бях успял.
В този момент ме завладя някакво странно усещане. Нещо искаше да привлече вниманието ми. Какво?
Тишината.
Вилнеещите ветрове и гръмотевиците бяха изчезнали. Въздухът бе неподвижен. Всъщност, беше хладен и свеж. А от другата страна на клепачите ми знаех, че има светлина.
Отворих очи. Видях ярко, чистобяло небе. Премигнах и обърнах глава. Имаше неща вдясно от мен…
Дърво. Там, където бях забил клона от стария Иг, сега се издигаше дърво. То вече бе много по-високо, отколкото беше преди тоягата. Почти можех да го видя как расте. И бе покрито със зелени листа и напъпили бели цветове. Някои дори се бяха отворили. Вятърът довея от неговата посока лек и деликатен аромат, който ме накара да се поуспокоя.
Опипах тялото си. Изглежда нямах счупени ребра, макар че още усещах корема си на възли от ритника, който бях получил. Разтърках очи и прокарах пръсти през косата си. После тежко въздъхнах и се изправих на едно коляно.
Обърнах се и разгледах околността. Платото си беше същото и все пак имаше някаква разлика. То още бе голо, но вече не изглеждаше сурово. Вероятно се дължеше на новото осветление. Не, нещо друго беше…
Завъртях се в пълен кръг и огледах целия хоризонт. Това не беше същото място, където бях започнал изкачването си. Имаше много разлики: и големи и малки. Други групички скали, дупка, където преди бе имало издатина, нова структура на камъните под и около мен, в далечината се виждаше нещо, което приличаше на почва. Изправих се на крака и ми се стори, че долавям отнякъде мирис на море. Това място пробуждаше съвсем различни усещания, от онова, на което се бях изкатерил… толкова отдавна, както ми изглеждаше. Промяната бе прекалено голяма, за да е предизвикана от онази буря. А и ми напомняше за нещо.
Въздъхнах отново там, в центъра на Лабиринта и продължих да оглеждам заобикалящия ме пейзаж. Неизвестно как, пряко волята ми, отчаянието започваше да ме напуска и ме завладяваше нещо като… май най-щеше да му подхожда думата „освежаване“. Въздухът беше толкова чист и хубав, околността имаше така нов, неизползван вид. Аз…
Разбира се. Тук всичко беше както при първичния Лабиринт. Обърнах се пак към дървото и го погледнах — то бе станало вече по-високо. Приличаше, и все пак не приличаше… Във въздуха, в земята, в небето имаше нещо ново. Това беше ново място. Нов първичен Лабиринт. Значи всичко около мен беше резултат от Лабиринта, насред който стоях.
Внезапно проумях, че усещането ми е нещо повече от освежаване. Сега то бе едно ново чувство на въодушевление, някаква радост, която струеше през мен. Намирах се на чисто, свежо място и аз бях неговият създател.
Времето минаваше. Стоях и наблюдавах дърветата, оглеждах се наоколо, наслаждавах се на еуфорията, която ме бе обзела. Бях постигнал някаква победа… докато не дойдеше Бранд да я унищожи.