Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Знаете ли, граф Вронски, известният… заминава с тоя влак — с тържествуваща и многозначителна усмивка каза княгинята, когато той я намери и й предаде бележката.
— Чух, че заминава, но не знаех кога. С тоя влак ли?
— Аз го видях. Той е тук; изпраща го само майка му. Все пак това е най-хубавото, което той можеше да направи.
— О, да, разбира се.
Докато говореха, тълпата нахлу край тях към масата за ядене. Те също се придвижиха натам и чуха високия глас на един господин, който с чаша в ръка произнасяше реч пред доброволците. „Да послужим за вярата, за човечеството, за нашите братя — говореше господинът, като повишаваше все повече глас. — За велико дело ви благославя майката Москва. Живно!“ — високо и през сълзи завърши той.
Всички се развикаха: „Живно!“ — и нова тълпа нахлу в салона и за малко не събори княгинята.
— А, княгиньо, как ви се струва! — светнал в радостна усмивка, каза Степан Аркадич, който неочаквано се появи сред тълпата. — Нали казаните от него думи бяха славни и сърдечни? Браво! Ето го и Сергей Иванич! Да бяхте казали и вие няколко думи, знаете, за кураж; вие така хубаво говорите — прибави той с нежна, почтителна и предпазлива усмивка, като побутна леко по ръката Сергей Иванович.
— Не, аз ще пътувам ей сега.
— Къде?
— При брат си, на село — отвърна Сергей Иванович.
— Значи, ще видите жена ми. Аз й писах, но вие ще я видите преди това; моля, кажете й, че сте ме видели и че all right177. Тя ще разбере. Впрочем бъдете добър да й кажете, че съм назначен за член на комисията при обединения… Е, тя ще разбере! Нали знаете, les petites misères de la vie humaine178 — обърна се той към княгинята, сякаш се извиняваше. — А пък Мяхкая — не Лиза, а Бибиш — изпращала хиляда пушки и дванадесет сестри. Не ви ли казах?
— Да, чувах — неохотно отвърна Кознишев.
— Но жалко, че заминавате — каза Степан Аркадич. — Утре даваме обед на двама заминаващи — Димер-Бартнянски от Петербург и нашия Весловски, Гриша. И двамата заминават. Весловски наскоро се ожени. Юначага! Нали, княгиньо? — обърна се той към дамата.
Княгинята не му отговори и погледна Кознишев. Но Степан Аркадич ни най-малко не се смущаваше от това, че Сергей Иванович и княгинята сякаш искаха да се отърват от него. Усмихнат, той гледаше ту перото на шапката на княгинята, ту настрани, сякаш си припомняше нещо. Като видя една минаваща дама с кутия за събиране на помощи, той я извика и пусна в кутията една банкнота от пет рубли.
— Не мога да гледам спокойно тия кутии, докато имам пари — каза той. — А как ви се струва днешната телеграма? Юнаци черногорци!
— Какво приказвате! — извика той, когато княгинята му каза, че с тоя влак заминава и Вронски. За миг върху лицето на Степан Аркадич се изписа тъга, но след малко, когато с леко потреперване ту на единия, ту на другия крак и оправяйки бакенбардите си, влезе в стаята, дето беше Вронски, той забрави вече напълно отчаяните си ридания над трупа на сестра си и в лицето на Вронски виждаше само герой и стар приятел.
— Въпреки всичките му недостатъци не може да не му се даде право — каза княгинята на Сергей Иванович, когато Облонски се отдели от тях. — Това е същинска руска, славянска натура! Само че се страхувам, че на Вронски ще му бъде неприятно да го види. Каквото и да казвате, мене ме трогва съдбата на тоя човек. Поприказвайте с него по пътя — каза княгинята.
— Да, може би, ако се случи.
— Аз не съм го обичала никога. Но станалото изкупва много неща. Той не само заминава, но и води цял ескадрон на свои разноски.
— Да, чувах.
Чу се звънец. Всички се струпаха към вратите.
— Ето го! — рече княгинята и посочи Вронски, който с дълго палто и с черна шапка с широка периферия минаваше под ръка с майка си. До него вървеше Облонски и оживено говореше нещо.
Вронски гледаше намръщен напреде си, сякаш не чуваше какво му говори Степан Аркадич.
Навярно по знак на Облонски той се обърна натам, дето стояха княгинята и Сергей Иванович, и мълчаливо повдигна шапката си. Лицето му, състарено и с израз на страдание, изглеждаше като вкаменено.
Когато излезе на перона, Вронски мълчаливо стори път на майка си и се скри в купето.
На перона се понесе „Боже, царя пази“, а след това се чуха викове „Ура!“ и „Живно!“. Един от доброволците, висок, много млад човек с хлътнали гърди, се кланяше особено подчертано, като размахваше над главата плъстената си шапка и букет. Зад него се подаваха двама офицери, които също се кланяха, и един възрастен човек с голяма брада и изцапана фуражка.
177
Всичко е в ред.
178
Малките неприятности на човешкия живот.