Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Да спя! — промълви Фродо и въздъхна, сякаш бе зърнал сред пустиня прохладен зелен мираж. — Да, дори и тук бих могъл да поспя.
— Спете тогава, господарю! Положете глава в скута ми.
И така ги завари Ам-гъл няколко часа по-късно, когато изпълзя крадешком надолу по пътеката от отсрещния полумрак. Облегнал гръб на камъка, Сам седеше с клюмнала настрани глава и дишаше тежко. Фродо бе отпуснал глава в скута му и спеше дълбоко, на бялото му чело лежеше мургавата десница на Сам, а левицата мирно почиваше върху гърдите на господаря. Покоят бе изгладил лицата и на двамата.
Ам-гъл се вгледа в тях. Странно изражение изплува на изпитото му, прегладняло лице. Блясъкът в очите му помръкна и сега те изглеждаха мътни, сиви, стари и уморени. Той се преви като от болезнен спазъм и се извърна настрани, взря се нагоре към прохода, поклащайки глава, сякаш увлечен в някакъв вътрешен спор. Сетне се върна назад, бавно протегна трепереща ръка и много предпазливо докосна коляното на Фродо — ала докосването бе почти ласка. Ако в този мимолетен миг някой от спящите можеше да го види, би си помислил, че е съзрял стар, морен, съсухрен от старост хобит, преплувал през годините далеч отвъд отредения му срок, далеч от роднини и близки, от полята и реките на младостта — старо, прегладняло и клето създание.
Но от докосването Фродо се размърда и тихичко извика насън, а Сам незабавно се разбуди. Първото, което видя, бе Ам-гъл — зает „да опипва господаря“, както му се стори.
— Хей, ти! — грубо рече той. — Какво си замислил!
— Нищо, нищо — меко отвърна Ам-гъл. — Мил господар!
— Не споря — каза Сам. — Но къде беше, дърт негоднико? Сигурно си скитосвал насам-натам.
Ам-гъл се отдръпна и под тежките му клепачи заискри зелена светлина. Сега бе досущ като паяк — с изпъкнали очи, приклекнал на свити ръце и крака. Мимолетният миг бе отминал и вече нямаше да се върне.
— Скитоссвал, скитоссвал! — изсъска той. — Тия хобити вечно са толкоз любезни, да. О, мили хобити! Смеагол ги води по тайни пътища, които никой друг не би открил. Морен е, жаден е, да, жаден, но ги води и дири пътеки, а те казват: скитосваш, скитосваш. Много мили приятели. О, да, безценни, много мили.
Макар да си остана недоверчив, Сам усети леко угризение.
— Извинявай — каза той. — Съжалявам, но ме стресна от сън. А пък не трябваше да спя, затова малко се разлютих. Но господин Фродо е уморен, помолих го да подремне; ами това е. Извинявай. Ама къде, беше наистина!
— Скитосвах — каза Ам-гъл и зеленият блясък все тъй пламтеше в очите му.
— Добре де — каза Сам, — мисли каквото искаш! Не вярвам да съм бил далеч от истината. А сега ще е най-добре всички да вземем да скитосваме нагоре. Кое време е? Днес ли е или утре?
— Утре е — каза Ам-гъл, — по-точно беше утре, когато хобитите легнаха да спят. Много глупаво, много опасно… ако не беше горкият Смеагол да скитосва наоколо и да пази.
— Май скоро ще ни втръсне тая дума — каза Сам. — Нищо де. Ще събудя господаря.
Той нежно приглади къдриците над челото на Фродо и като се приведе над него, тихичко изрече:
— Събудете се, господин Фродо! Събудете се!
Фродо се размърда, отвори очи и се усмихна, виждайки склоненото отгоре лице на Сам.
— Рано ме вдигаш, нали, Сам? Още е тъмно.
— Да, тук винаги е тъмно. Но Ам-гъл се върна, господин Фродо, и казва, че е утре. Значи трябва да вървим. Още малко остана. Фродо дълбоко въздъхна и седна.
— Още малко! — каза той. — Здрасти, Смеагол! Намери ли нещо за хапване? Почина ли си?
— Няма храна, няма почивка, нищо няма за Смеагол — отвърна Ам-гъл. — Той е скитник.
Сам изцъка с език, но се удържа.
— Недей да си слагаш прякори, Смеагол — възрази Фродо. — Неразумно е, все едно дали са верни, или не.
— Смеагол трябва да приема каквото му подхвърлят — отвърна Ам-гъл. — Тоя прякор му го даде господин Самознай, хобитът, който знае толкова много.
Фродо изгледа Сам.
— Да, сър — призна си Сам. — Подметнах тая дума, като се бях стреснал от сън и го зърнах наблизо. Казах, че съжалявам, ама търпението ми се изчерпа.
— Добре, да забравим това — каза Фродо. — Но сега, Смеагол, изглежда, че двамата с теб стигнахме където трябваше. Кажи ми, можем ли сами да намерим пътя по-нататък? Проходът вече се вижда и ако знаем пътеката натам, предполагам, че споразумението ни е приключило. Ти изпълни каквото бе обещал и сега си свободен — свободен да се върнеш, където ще намериш храна и почивка, да вървиш накъдето желаеш, само не при слугите на Врага. И някой ден може да си получиш наградата — от мен или от ония, що ще ме помнят.