Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Междувременно те написаха един сатиричен сценарий, който беше приет от художествения съвет на кинематографията, и на авторите беше заплатено според правилника 50 процента от договорената сума. Другите 50 процента те трябваше да получат след завършването на филма. Но по някакви висши съображения този сценарий никога не влезе в производство. След това те написаха друг сценарий, с който стана точно същото, както с първия. Те получиха 50 процента от парите и филмът никога не беше заснет. Впрочем това беше честа практика на кинематографията, защото снимането на филмите се решаваше някъде високо над Студията за игрални филми. И тогава двамата хумористи написаха известното си писмо до Павел Матев, председател на Комитета за изкуство и култура. В това писмо, което цитирам по памет, горе-долу се казваше:
„Другарю Председател, тъй като ние имаме намерението да напишем още пет сценария, които вие нямате намерението да пуснете в производство, за да спестим излишна работа, вашето и нашето време, ние ви предлагаме:
Първо, ние да НЕ напишем тези сценарии и
Второ, вие ДА ни платите направо по 50 процента за всеки ненаписан сценарий.“
ОСНОВНОТО СРЕДСТВО
При нас в предприятието пристигна финансов ревизор. Той беше много нисък и толкова пълен, че вероятно височината му беше равна на ширината му. Изглежда, че природата го беше лишила от врат и главата му сякаш бе залепена направо върху раменете. В замяна на неугледното и тромаво туловище, късите му дебели крака стъпваха така енергично, че създаваха усещане за атлетична подвижност. По-късно забелязах, че това впечатление всъщност идваше от лицето му, върху което се редуваха безспирни вълни от енергия. Никой от нас май не беше виждал толкова енергичен човек — с остри, напрегнати черти, бързи погледи и чести, резки гримаси. Той приличаше на много решителен, категоричен в убежденията си и безстрашен в действията си гражданин. В нашия твърде страхлив и благоразумен фабричен свят беше рядкост човек да види толкова енергично безстрашие.
„С този тип ще си имаме неприятности — каза един от моите колеги. — Гледай го, движи се като валяк!“
Ревизорът окупира стаята на главния счетоводител, изхвърляйки го без-церемонно в общата счетоводна стая. После нашите хора започнаха да му носят купища дебели папки. Те стъпваха страхопочитателно на пръсти и лицата им произвеждаха най-любезните сервилни усмивки, на които бяха способни. Но той не се задоволи само с прелистване на документите. Доста често ревизорът скачаше като пружина от стола си и се понасяше неудържимо към нечия стая било в администрацията, било в производството. Той не почукваше на вратата, а я отваряше почти с трясък и после с тона на върховен собственик на всичко и всички искаше разни обяснения. Докато тези обяснения биваха давани от някой заекващ началник, ревизорът вдигаше глава нагоре, тъй като беше значително по-нисък, и втренчваше в началника сивите си очи с израз на пълно съмнение. Струваше ми се, че той бе превърнал ниския си ръст в предимство, защото високият гражданин срещу него изглеждаше някак безпомощно увиснал във въздуха.
През последвалите седмици той си завря носа навсякъде с педантичност, която плашеше. Въпросите, които задаваше, съответствуваха на цялото му поведение. Бяха ясни, резки и заповедни. Повече от явно беше, че той си знаеше работата и никакви номера нямаше да минат пред него. Затова постепенно и ръководители, и работници започнаха да гледат на физическите особености на ревизора с други очи. Всичко онова, което в първия ден им се струваше уродлива прищявка на природата, по-късно се превърна в белег на превъзходство. Като че в очите на хората той престана да бъде дебело, напомпано с енергия джудже, а се превърна в строен и силен блюстител на обществената честност.
„Тоя ще ни оправи всичките, хич не си играе!“ — казваха работниците с известно чувство на възхищение и изненада.
Към края на едномесечния си престой в предприятието ревизорът влезе при мен. По-точно, чакаше ме в моята стая, седнал зад собственото ми бюро. Когато влязох, нямах друг избор, освен да остана прав, докато той седеше на моето място. Въздебелите му пръсти държаха тънка папка. Той се взря мълчаливо в мен, така както бе правил с другите, и сега долових силата на този поглед от долу на горе. Трябва да наближаваше шейсет години и ми приличаше на старо голямо куче, което се опитва да респектира с поглед досадна муха.