Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
… И, както Лабиринта в Ребма ми бе помогнал да възстановя изгубената си памет, така и този сега, който се мъчех да създам, извикваше в съзнанието ми аромата на кестенови цветове… По онова време не бях влюбен в никоя определена жена — макар че имаше много момичета, Ивети, Мимита и Симони, чиито лица се смесваха, — но в Париж беше пролет, по улиците свиреха цигани, а в бистрата сервираха коктейли… Припомнях си и в сърцето ми бликаше някаква прустовска радост, докато Времето ечеше край мен като камбана… И може би точно затова бях извикал тези спомени, защото радостта изглежда се предаваше на движенията ми, озаряваше възприятията ми, усилваше волята ми…
Видях следващата крачка и я направих… Вече бях изминал един кръг, очертавайки външния периметър на моя Лабиринт. Зад гърба си можех да усетя бурята. Сигурно вече бе прехвърлила ръба на платото. Небето потъмняваше, стихията изтриваше менящите се, плаващи цветни светлини. Наоколо проблясваха светкавици, а аз не можех да отделя толкова енергия или внимание, за да направя опит да контролирам нещата.
Сега, когато бях завършил пълния кръг, виждах, че тази част от Лабиринта, която бях изминал, се бе врязала в скалата и излъчваше бледа, синкава светлина. И все пак нямаше никакви искри, нито усещах бодежи в стъпалата си, никакви течения не изправяха косата ми — само неотменния закон на предпазливостта, легнал върху мен като огромна тежест… Наляво…
… Макове, макове и метличини, и високите тополи край селските пътища, вкусът на нормандското ябълково вино… И отново в града, ароматът на цъфналите кестени… пълната със звезди Сена… Мирисът на стари тухлени къщи… Барът под концертната зала „Олимпия“… Ръкопашният бой… Разкървавените кокалчета, превързвани от момиче, което ме отвежда в дома си… Как ли й беше името? Цъфнали кестени… Една бяла роза…
Наведох глава и помирисах. Розата на яката ми бе съхранила аромата си. Странно, че изобщо бе оцеляла досега. Това ме окуражи. Продължих напред, като леко извивах надясно. С периферното си зрение виждах напредъка на стената от буря, гладка като стъкло, заличаваща всичко по пътя си. Ревът на гръмотевиците й вече бе оглушителен.
Дясно, ляво…
Армиите на нощта напредваха… Дали моят Лабиринт щеше да ги удържи? Искаше ми се да можех да побързам, но скоростта ми още повече намаляваше с придвижването ми напред. Изпитвах странно усещане за раздвояване, сякаш се намирах и вътре в Рубина, където сам рисувах Лабиринта, и тук, отвън, където го изграждах със стъпките си и имитирах неговите очертания. Наляво… завой… дясно… Бурята действително напредваше. Скоро щеше да стигне до старите кости на Хюги. В ноздрите ми нахлуваха влагата и озона, докато си мислех за странната черна птица, която бе заявила, че ме чака от началото на Времето. Чакала ме е, за да спори с мен или да бъде изядена от мен на това място без история? Какъвто и да беше случаят, като се имаше предвид обичайната за моралистите склонност към преувеличение, струваше ми се подходящо, че след като не бе успяла да ме обезкуражи, бе загинала под грохота на театрално звучащите гръмотевици… Сега пак затътнаха — гръм в далечината, после съвсем близо, след това още няколко. Щом се обърнах отново натам, блясъкът на светкавиците едва не ме ослепи. Стиснах по-здраво верижката и направих нова крачка…
Бурята се блъсна в края на моя Лабиринт и се раздели. Започна да пълзи около мен. Върху главата ми и Лабиринта не падаше и капка дъжд. Но постепенно, неумолимо, бяхме изцяло погълнати от стихията.
Имах чувството, че съм затворен във въздушен мехур върху дъното на бурно море. Заобикаляха ме стени от вода, сред които се стрелкаха тъмни форми. Като че ли цялата вселена се стремеше да ме смаже. Съсредоточих се над червения свят на Рубина. Наляво…
Цъфналите кестени… Чаша горещ шоколад в кафене на открито… Джазов концерт в градините на Тюйлери, звуците политат нагоре сред огрения от слънцето въздух… Берлин през двайсетте, Тихоокеанските острови през трийсетте… Там бях прекарвал приятно, но в по-друг ред. Може би това не беше истинското минало, а само въображаеми спомени, които се появяват по-късно, само за да утешават или измъчват, човек или нация. Нямаше значение. През новия мост и надолу по улицата, автобуси и файтони… Художници в Люксембургската градина… Ако всичко потръгнеше добре, може би един ден пак щях да потърся някоя подобна сянка… Тя не отстъпваше дори на моя Авалон. Бях забравил… детайлите… нюансите, които вдъхват живот… аромата на цъфнали кестени…