Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
„Ние имаме само две възможности. Едната е за всеки от нас да се намери по един падащ балкон с железен парапет, което, другари, никак не е лесно, защото сме доста хора, и другата е майорът да се пенсионира.“
Точно така и стана. Измислиха някакъв специален параграф и преждевременно пенсионираха променения човек. За всеки случай на всички по-отговорни служители бе дадено да разберат, че за в бъдеще никой не трябва дори за секунда да застава под какъвто и да е балкон.
Но майорът не изчезна. Тъкмо напротив, почти всеки работен ден той преминаваше покрай радиото нагоре, по посока на гората. Той вървеше изправен, с вдигната глава, с извадени от джобовете ръце и с истинска войнишка стъпка.
АЗ БЯХ ТЕ
С професор Гочо Гочев се движим по „Раковска“ край градинката срещу Военния театър. Денят е слънчев, много приятен за разходка и ние имаме намерение да вървим чак до Орловия мост и говорим за това-онова. Отнякъде срещу нас се появява другарят М., когото и двамата добре познаваме. Той беше директор на важен културен институт, но преди около седмица най-неочаквано бе освободен от длъжност. Както назначаването му, така и уволняването му бяха неразбираеми за нас, простосмъртните, прищевки на съдбата. Като ни вижда, М. се спуска към нас, по-точно към мен и с драматичен жест ме повежда встрани за облекчение на Гочо, който не би бил много щастлив в негова компания.
„Брат — обръща се към мен М. с глас, в който и възмущението, и отчаянието са най-искрени, — кажи ми светът нормален ли е, или нещо става?“
Той внезапно се дръпва от мен, поглежда ме от разстояние от главата до петите, сякаш да се увери в моята самоличност, и отново ме улавя под ръка. Той е артистична натура и тези физически действия са пряк израз на силни изживявания. М. е толкова погълнат от себе си, че не забелязва хората, които се спират да ни гледат.
„Брат! Това умът ми не може да го побере! — извиква той и продължава: — Защо? От къде на къде? На какво основание? Как така?…“
При всеки въпрос той отмята силно главата си назад и въпросително се втренчва в мен.
„Знаеш ли… — гласът му започва от ниско, за да набере голяма драматична инерция — през цялото време, докато аз бях директор, не съм направил нито една крачка, без ТЕ да ми кажат, не съм отронил нито една думичка, без ТЕ да ми я кажат, не съм извършил нищичко, без ТЕ да ми го кажат… АЗ БЯХ ТЕ!“
Той произнася последните думи почти с вик, заковава се на място и остава така няколко дълги секунди, за да подчертае значението на казаното. След това разперва ръце с обърнати към небето длани и почти като в „Многострадална Геновева“ казва:
„Защо тогава ме снеха?… Защо? Защо?“
ЧЕТВЪРТИЯТ ЪГЪЛ
След премиерно представление във Военния театър има банкет, който по нова и странна традиция се плаща от автора. Театърът, който е бившето кино „Роял“ на улица „Раковска“ е получил (за кой ли път!) ново име — „Театър на въоръжените сили“. Името звучи толкова внушително, че някои шегобийци бяха предложили пред входа на театъра да се поставят и два танка.
Представлението, което сме видели, е някаква героично-романтична лимонада. Забележителното в нея е, че положителните качества на героите офицери нарастват успоредно с чиновете им. Във финала злодеите са наказани, а юнаците тържествуват.
За разлика от самите участници в представлението, публиката и такива като мен, военните собственици на театъра са щастливи. От утре те ще поведат под строй войниците от всички околни поделения, за да гледат представлението. На банкета канят и нас, неколцина автори и критици. Поднасят ни скара и вино. По някое време става да произнесе тост генерал Гетман. Той е съвсем кратък:
„Да пием — казва той — за успеха на триъгълника автор-режисьор)-актьор!“
Генералът пие и ние пием след него за успеха на триъгълника. Но едва поставили чашите обратно, пред нас бързо се изправя полковник Н., също автор — драмописец и романист, който има най-сериозно мнение за себе си.
„Другари — извисява той тържествен глас, — аз искам да вдигна чаша за четвъртия ъгъл на триъгълника — художника на театъра!“
УМЕСТНО ПРЕДЛОЖЕНИЕ
За известно време хумористите Петър Незнакомов и Мирон Иванов станаха съавтори. Може би повлияни от успеха на Илф и Петров, те, изглежда, решиха, че в хумора и сатирата е по-добре да разполагаш с два гърба, вместо с един. Трябва само да се съжалява, че това сътрудничество не продължи много дълго, защото резултатите бяха наистина добри. И фейлетоните, и пиесите, и сценариите, които излязоха под двете имена, бяха едни от най-смешните и актуални неща, писани в онези години. Двамата разказваха, че всъщност най-голямо удоволствие им доставяло самото колективно писане, при което те самите се смеели до припадък. По някое време Пецата и Мирон се прочуха с писмата, които започнаха да пишат до разни министри, важни държавни ръководители и институти. Тези писма, които съдържаха абсурдно смешни предложения за разрешаване на важни въпроси, биваха наистина изпращани, след което двамата ги четяха пред близки и познати. Много се смяхме на предложението им до правителството да се отвори отново публичен дом в София, с което щели да се решат сериозни обществени и лични проблеми.