Окото на времето [bg]

— Бил е немски евреин — уточни Абдикадир. — По ваше време е бил — чакай да пресметна — пет-шест годишно момче. Ученик в Мюнхен.

— Времето и пространството не могат да бъдат изкривявани — продължаваше да упорства Ръди. — В противен случай излиза, че на този свят няма нищо сигурно. Този Айнщайн влече света към разпадане. А сега ми казвате и че бил евреин, при това немски. Направо ще се пръсна от смях!

— Има едно нещо, Бисиса — обади се телефонът.

— Какво?

— Тау Кит.

— Какво е това? — подскочи Джош. — Аха, някаква звезда.

— Звезда, също като слънцето, на около дванайсет светлинни години от нас. Видях я да се превръща в свръхнова. Когато това стана обаче светлината й вече избледняваше, във всеки случай бе прехвърлила пика си. Продължи само няколко нощи, но…

Абдикадир дръпна замислено брадата си.

— И какво толкова странно намираш в това?

— Ами например, че е невъзможно — отвърна телефонът.

— Защо?

— Само двойните звезди се превръщат в свръхнови — необходима е допълнителна маса, за да бъде задействан процесът, който да доведе до избухване.

— А Тау Кит е единична звезда — каза Бисиса. — Как тогава се е превърнала в свръхнова?

— Ако искаш, провери в архивите — предложи телефонът.

Бисиса разглеждаше неуверено небето.

— Всичко това очевидно е отвъд нашите възможности в момента — заговори Ръди. — Затова ще е най-добре да се заемем с конкретните проблеми. Нали разчитахме този твой телефон да определи астрономическата дата? Кога ще се случи това чудно събитие?

— Ами попитай телефона. Той си има свои разбирания по въпроса.

Ръди се разсмя.

— Многоуважаема машино! Кажете ми, ако обичате, докъде ви доведоха изчисленията? Всъщност нареждам ви да го сторите!

— Бисиса… — промърмори телефонът.

Беше му въвела някои ограничения, за да не се раздрънка прекалено пред англичаните. Тя въздъхна.

— Ох, добре.

— Тринайсети век — отвърна телефонът.

— Какво? — Ръди подскочи.

— Не беше никак трудно да го изчисля. Измененията в позициите на звездите са почти незабележими, измъчваха ме само облаците, а очаквах някое лунно затъмнение, с което да определя точния ден.

— Тринайсети век, Бога ми — въздъхна Ръди и погледна към забуленото от облаци небе. — На шест века от къщи!

— А за нас — на осем — допълни мрачно Бисиса. — Но какво значение има това? Небето може да е от тринайсети век, но светът, в който се намираме, не отговаря на този период от историята на Земята. Джамруд например не би трябвало да го има тук.

— Може би — каза Джош — тринайсети век е само основата. Като долен пласт, върху който са подредени останалите фрагменти на времето.

— Съжалявам, че бях приносител на лоши новини — рече телефонът.