Пръстенът на Борджиите [bg]

Тя сякаш се смали, когато чу това.

— Да, съжалявам. Още не съм свикнала. Изглежда толкова нереално. Вижте, Тим и аз… няколко месеца беше страхотно, но после… е, предполагам, че с всички е така, нали? Първоначалната тръпка изчезва.

— Какъв човек беше той?

— О, много умен. Творческа натура. Забавлявахме се, но както казах, движехме се в различни посоки.

Тя изглеждаше много уморена и започна да си поглежда часовника.

— Вижте, съжалявам… трябва да хвана влака.

— Разбира се. — Търнър слезе от столчето до кухненския плот. Софи Темплър взе кремава кожена чанта от пода и го поведе към входната врата, като пътьом си облече якето.

Тръгна по стълбите пред него и излязоха на кея, където тя измъкна чифт големи слънчеви очила „Шанел“.

— Сержант Търнър, съжалявам, ако не съм била от голяма полза. — Беше прегърнала кожената чанта с две ръце и го гледаше с наклонена глава.

Всичко, което прави, е внимателно нагласено, помисли си Търнър.

— Станцията на метрото е в тази посока. — Тя посочи зад гърба му и му протегна ръка.

— Госпожице Темплър — започна той, пренебрегвайки очевидното й желание да се отърве от него, — имате ли представа защо господин Кембъл е искал да си тръгне от ресторанта след смъртта на Тим Мидълтън? Знаели сте, че полицията ще дойде.

Очилата скриваха лицето й и беше трудно да се каже какво въздействие имаше неговият въпрос.

— Предполагам, че е мислил за мен. Маркъс е крайно внимателен човек. И — добави тя с лека усмивка — аз бях много разстроена, ако си спомняте.

— Да, така и предположих — отговори той и се загледа след нея, докато тя се отдалечаваше.