Катерина де Медичи [bg]

Краката ми се заплетоха в стремената. Рамото ми се удари в кости и плът. Падайки, видях ухиленото лице на просяка и нащърбените му прогнили зъби като гнусни какавиди в разложена яма. Усетих ръцете му и изкрещях отново.

Внезапно той изчезна. Заритах да се освободя от стремената и силни ръце ме изправиха на крака. Дясната ръка на командира ме притискаше до него, лявата размахваше сабята. Просякът лежеше окървавен на плочника пред нас. Войниците ни заобиколиха и отблъснаха притихналата тълпа.

Командирът насочи върха на меча си към главата на просяка и изкрещя:

– Докосне ли я още някой, ще го убия! – Сниши глас. – Тя е безпомощно момиче. Политическите интриганти определят съдбата ѝ, както и вашата, клети кучи синове!

Яхна сивия жребец и махна на адютанта си, който ме повдигна на седлото до себе си. Тръгнахме отново. Ръцете на командира, стиснали юздите, ме придържаха от двете страни, а инерцията ме тласкаше към гърдите му – топли и твърди.

От време на време долавях мирис на сурово место, престояло прекалено дълго на слънце. Командирът извади памучна кърпа и ми я подаде.

– Закрий си носа и устата. В района има чума.

Сложих кърпата пред носа си и вдъхнах целебното ухание на розмарин.

– Още трепериш – отбеляза той. – Не се страхувай. Няма да позволя на уличната сган да те нарани.

Свалих кърпата.

– Страхувам се от друго.

Той се замисли. Накрая прошепна:

– Не знам какво да правим с теб. Ако зависеше от мен, щях да те освободя още сега. Въпрос на време е.

Развълнувана, нетърпелива, аз се обърнах в седлото.

– Наистина ли смяташ, че ще ме освободят?

Мускулът на бузата му трепна отново.

– Жестока участ те сполетя, дете. Затворничка си ни от... колко? Три години? Провърви ли ти, ще ме надживееш, херцогиньо. Мен и всички клетници тук. – Той посочи с брадичка войниците около нас. – Приятелите ти вече са повече от нас.

Облъхна ме надежда.

– Не ме лъжи – укорих го.

Устните му се разтегнаха в цинична усмивка.

– Обзалагам се, че до два месеца везните ще се наклонят в твоя полза.

– Какъв е залогът? – попитах.

– Животът ми.

Тогава не разбрах добре отговора му, но се съгласих.

– Приемам.

– Добре – кимна той.

Облегнах се на него. С лъжа или не, бе успял да ме успокои.

– А за залога... – сетих се след малко, наблюдавайки магазините и стените, облени в жълтото сияние на факлите. – Ако изгубиш, чия глава ще падне? Как е името ти?

Досетих се как ще отговори още щом отвори уста.

– Силвестро. Силвестро Алдобрадини, скромен войник на Републиката.

Спомних си писмото от мама, пъхнато под възглавницата в "Ле Мурате", изгубено завинаги.

Керванът ни не срещна повече препятствия и бързо стигнахме северния край на Сан Джовани. Свърнахме по тясната Виа Сан Гало и спряхме пред манастирската стена, зад която сестра Виолета чакаше да ме приеме.