Катерина де Медичи [bg]

Осем войници на коне обграждаха в полукръг манастирската порта. Четирима държаха факли; четирима размахваха саби срещу тълпа, три пъти по-многобройна от тях, а прииждаха още хора.

Когато с войниците минахме през портата, мъж от гъмжилото извика:

– Ето я!

Не виждах ясно човешкото море зад конниците – крак тук, ръка там, смътно лице. В сумрака цветовете чезнеха в черно и сиво.

В средата на групата войници двама мъже държаха юздите на кон и магаре без ездачи. Щом ни забеляза, единият подаде поводите на втория и тръгна бързо към нас.

– Командире, не знам как се е разнесла мълвата... – подхвана извинително.

Тя е! Тя е!

Папската племенница!

Глезили са я в охолен манастир, докато ние сме гладували!

Лицето на командира се вкамени. Трепкаше само един мускул на бузата му. Погледна към войниците си и каза тихо:

– Избрах ви, защото смятах, че умеете да си държите езика зад зъбите. Ще науча кой се е разприказвал – не ме е грижа защо и как – и ще го обеся.

– Смърт на Медичите! – извика някаква жена.

Хвърлен камък тупна в кръга, образуван от войниците. Търкулна се и спря точно до крака ми.

– Копелдаци! Предатели!

– Дайте я на нас!

Командирът погледна към камъка, после вдигна глава и се обърна към адютанта си.

– Качвайте я! Да тръгваме, защото ще стане по-лошо.

Войниците се втурнаха към конете си. Адютантът – едър мъж с мрачно лице – ме хвана за лакътя, сякаш усмирява човек от простолюдието, и ме метна върху магарето. Животното се извърна обвинително към мен, разкривайки големи жълти зъби, захапали мундщука.

Командирът, вече яхнал бледосивия си жребец, застана до мен и даде знак на хората си да потеглят. От двете ни страни застана по един въоръжен войник. Пред нас и зад нас яздеха по трима.

Преди ездачите да се подредят, трима улични бандити се стрелнаха между телата на конете. Единият посегна към мен и върховете на пръстите му издраскаха крака ми. Извиках. Командирът изрева и се наведе към него толкова свирепо, че дрипавият младеж залитна назад и попадна под копитата на съседния кон.

– Смърт на Медичите! – изкрещя някой.

Войниците стегнаха редици около нас. Препуснахме по широката Виа Гибелина. Тълпата ни подгони, замеряйки ни с ругатни и камъни. Скоро ги надбягахме и свърнахме по по-тиха улица. Яздехме край манастирски стени, катедрали и богаташки къщи с тъмни прозорци, защото собствениците им бяха избягали, уплашени от обсадата.

Стисках лъка на седлото и се друсах върху магарето, вдървена от ужас. Днес бе твърде късно за публична екзекуция; сигурно щяха да почакат до сутринта, освен ако не ми бяха отредили бърза и потайна смърт.

Улиците станаха по-тесни. Магазини и занаятчийници заеха мястото на внушителните имения.

Свърнахме по по-просторен път и шествието ни забави ход. Недалеч черни силуети препречваха улицата. Чакаха безмълвно в мрака.