Катерина де Медичи [bg]

По средата на павирания двор извика на мъжете зад стената, ала гръмкият тропот заглуши думите ѝ.

Сестра Николета стана и ме улови за ръката.

– Хайде!

Поведе ме към вратата на трапезарията и внезапно се оказахме заобиколени от другите – Мадалена, сестра Рафаела, Барбара, сестра Антония и сестра Лусинда, всички вървяхме заедно.

Лисабета и Пипа останаха до масата.

– Дойдоха за теб – отбеляза злорадо Пипа. – Дойдоха и Бог ще въздаде справедливост.

Другите ме обградиха закрилнически. Излязохме в коридора, подминахме свода към двора и монашеските килии.

Зад нас думкането стихна рязко. От двете страни на стената заговориха гласове – мъжки и на майка Джустина. Шумът заглъхна, щом се отдалечихме във вътрешността на манастира, пресякохме библиотеката и излязохме от другата страна на сградата. Отвън гинещият светлик обагряше облаците в розови и коралови залези и оттенъци на фона на сивкаво виолетовото небе.

Минахме по алеята и влязохме в параклиса. Свещите вече бяха запалени за вечерята. Благовонен тамян замрежваше въздуха. Сестрите ме заведоха до олтара и застанаха в полукръг пред мен. Коленичих разтреперана. Притисната под бремето на Сатурн, едва си поемах дъх. Посегнах към броеницата, провесена през колана ми, и зашепнах по памет, ала думите ми убягваха. Умът ми не беше при мънистата в ръката ми, а при черния камък над сърцето ми. Обръщах се не към Девата, а към Венера, не молех Иисус, а Юпитер.

Виковете на Джустина се провряха през отворените врати на параклиса.

– Светотатствате! Тя е дете, не е навредила никому...

По камъните затрополиха ботуши. Обърнах се и ги видях да влизат – мъже, които не сведоха глави и не се прекръстиха, сякаш не се намираха на свято място.

– Къде е тя? – попита един. – Къде е Катерина де Медичи?

Прекръстих се. Изправих се. Погледнах над раменете на сестрите към четиримата войници, въоръжени с дълги саби – все едно бяхме на бойното поле и предстоеше сражение.

Най-младият – с необуздани крайници и нерви – имаше грейнали и ококорени очи като моите. Вирна брадичка и улови дръжката на меча си.

– Отстъпете! – нареди на сестрите. – Отвеждаме я по заповед на Републиката!

Николета и другите не помръднаха. Тя застана пред мен, разперила ръце.

– Не докосвайте детето! – предупреди ги неумолимо.

– Отстъпи! – повтори заплашително младият войник.

Улових ръката на Николета.

– Послушай го.

Тя окаменя. Изопнат от напрежение, войникът замахна със сабята. Плоската страна на острието удари рамото на Николета и я събори на колене.

Със сестрите извикахме едновременно с Николета. Коленичих до нея. Онемяла, тя се задъхваше от болка, ала нямаше кръв; очилата ѝ си бяха на мястото.

По-опитните войници избутаха с лакти младежа, преди да нанесе нов удар.

– Не ни подтиквайте към жестокост в Божия дом! – каза един от тях.