Катерина де Медичи [bg]

– Катерина, сладка братовчедке! – възкликна той. Диамантът на лявото му ухо просия. – Колко ми липсваше!

Протегна ръце към мен. В ума ми изникна споменът за леля Клариса, вторачена с ужас в купчината захвърлени гамаши и туники. Вдигнах ръка да му попреча да ме докосне, но той се наведе и я целуна.

– Херцогинята е изморена – обяви на висок глас Лукреция. – Радва се да види и двама ви, но е преживяла тежко изпитание. Не бива да я преуморяваме. Седни, месер Иполито.

Всички седнахме. Храната беше изтънчена, ала при вида ѝ ми се повдигаше. Успях някак да сложа малка хапка в устата си и да я сдъвча, но ми се доплака, докато я преглъщах.

Водехме вежлив разговор, поддържан умело от дона Лукреция и месер Якопо. Той ме попита дали ми харесва Рим. Смотолевих няколко думи в отговор. Дона Лукреция се осведоми любезно как напредва обучението на братовчедите ми. Иполито отговори пръв. Настана затишие, през което усещах очите му, впити в мен.

– Всички се ужасихме, разбира се, когато научихме, че бунтовниците са те пленили – наруши мълчанието с тих глас той.

Отблъснах стола назад и избягах от масата. През френските прозорци излязох на балкона с изглед към града – хиляди светлинки мъждукаха в мрака. Свих се в най-отдалечения ъгъл и затворих очи. Току-що преглътнатият залък се надигна в гърлото ми. Прииска ми се да го повърна, да повърна последните три години.

Чух стъпки и видях силуета на Иполито, озарен от светлината в трапезарията.

– Катерина... – той коленичи до мен. – Мразиш ме, нали?

– Махай се – гласът ми прозвуча грозно, неприязнено. – Махай се и не ме заговаряй повече.

Въздъхна от тъжно по-тъжно.

– Клетата братовчедка... Сигурно ти е било ужасно тежко.

– Безмалко да ни убият – отроних горчиво.

– Мислиш ли, че съвестта не ме измъчва? – разгорещи се той. – Постави се на моето място. Канех се да предприема крайно опасно бягство, рискувах живота си. Не те предупредих от страх да не те изложа на опасност. Облякохме се като разбойници. Съучастниците ни бяха крадци и убийци. Ние самите не се чувствахме сигурни сред тях. Какво ли биха сторили на едно малко момиче?

– Скъсаха роклята ѝ, когато се катерехме по стената, за да избягаме – просъсках. – Загубата на Флоренция сломи сърцето ѝ. Съсипа я и тя умря.

Лицето му, тъмнеещо в мрака, се разкриви печално.

– И аз бях сломен, задето ви оставям. Мислех, че бунтовниците с право ще набедят нас, ще ни преследват и ще пуснат на свобода вас двете. Мислех, че те защитавам, като те държа в неведение. После разбрах, че си пленена. А когато Клариса почина...

Извърна безпомощно лице.

Ръката ми изненадващо се протегна към него. Щом той се обърна отново към мен обаче, я отдръпнах колебливо.

– Сладка малка братовчедке, надявам се след време да ми простиш.