Катерина де Медичи [bg]

Сгушена на стола, го наблюдавах като хипнотизирана. Замаяна от треската, си въобразявах, че виждам бледите, нажежени до бяло очертания на звездите и кръга.

Месер Козимо се върна в средата на стаята и разпери ръце подобно на живо разпятие. Извика няколко имена: Михаил, Гавраил, Рафаел.

Обърна се и коленичи до ръкохватката на стола ми.

– Сега сме в безопасност – изрече с мек глас.

– Не съм глупаво дете. Не се залъгвам с лъжи – възразих.

– Страхувате се от бъдещето. Страхувате се, че нямате сили да го преживеете. Да научим заедно какво предстои – наклони глава и ме погледна в очите. – Въпрос. Обобщете страховете си във въпрос.

– На кого ще го задам? – попитах неспокойно.

– На дух. Аз ще го избера, защото знам на кого да се доверя.

Кожата на ръцете ми настръхна.

– Имаш предвид демон.

Той не отрече. Продължи да се взира в мен.

– Не – поклатих глава. – Не искам да питате демони. Питайте Бог.

– Бог не разкрива бъдещето. Ангелите проговарят понякога, но са твърде бавни. Тази нощ не сме в състояние да чакаме. – Той се втренчи в сенките, забулили западната стена. – Други обаче ще ни помогнат.

– Кои?

– Мъртвите.

Леля Клариса, понечих да кажа. В сърцето ми обаче се надигна неописуема болка – страдание, толкова дълбоко погребано, че до този момент не подозирах за съществуването му.

– Мама... Искам да говоря с мама – промълвих.

Вълнението ми вдъхна сила. Изправих се до месер Козимо и се обърнах към западната стена срещу камината. Месер Козимо извади една стъкленица, отвори я, потопи върха на показалеца си в нея и очерта звезда върху челото ми.