Катерина де Медичи [bg]

Стигнахме бързо стената и минахме под нова арка – Порта дел Пополо. Отвъд нея градът се простираше до хоризонта, изпъстрен с камбанарии и църковни куполи, издигащи се над плоските покриви на вилите; белият мрамор сияеше под горещото септемврийско слънце. Рим бе по-голям от Флоренция, по-голям, отколкото си го представях: Прекосявахме неугледни квартали, минавахме край магазини, скромни къщи и открити пазари. Бедните се движеха пеш, търговците – на коне, богатите – с карети, в повечето от които пътуваха кардинали. Макар и оживени, улиците не бяха многолюдни – три години след плячкосването една трета от сградите пустееха. Рим все още ближеше раните си, нанесени от императорските войски.

Навлязохме в по-богати квартали и свидетелствата за опустошението станаха по-очевидни. Пищните вили на кардиналите и най-влиятелните римски семейства бяха най-пострадали – корнизите и каменните изваяния, красящи фронтоните и кулите, бяха изпочупени, дървените порти – нацепени и обгорели. Статуите на боговете бяха без крайници, носове, гърди. Над входа на една катедрала безглава Дева прегръщаше невръстния Иисус.

Навсякъде отекваше дрънчене на чукове; дървено скеле опасваше фасадата на всяка втора сграда. В занаятчийниците се тълпяха пазарящи се клиенти, чираци шлифоваха скъпоценни камъни, скулптори дялаха грамадни мраморни късове.

Най-после каретата забави ход и свако Филипо посочи:

– Пиаца Навона, построена върху руините от арената на император Домициан.

Не бях виждала по-обширен площад, достатъчно голям да побере дванайсет карети една до друга. Край него се редяха пищни новопостроени вили.

Филипо показа една сграда в далечния край на площада и гордо обяви:

– Римският дворец на Медичите, издигнат над Баните на Нерон.

Новото имение с бледи стени, облицовани с мрамор, съблюдаваше популярния класически стил – правоъгълно, триетажно, с плосък покрив. Каретата изтрополи по дългата лъкатушеща алея и спря. Кочияшът скочи на земята да почука на предната врата. Вместо очаквания прислужник, на прага се появи благородничка – моята пралеля Лукреция де Медичи, дъщеря на Лоренцо Великолепни и сестра на покойния папа Лъв X. Съпругът ѝ, Якопо Салвиати, наскоро бе назначен за посланик на Флоренция в Рим. Елегантна, стройна и с леко приведени рамене, тя носеше копринена рокля на черни и сребристи райета, подхождаща съвършено на кадифената ѝ шапка и на косата ѝ.

Когато слязох от каретата с помощта на свако Филипо, тя се усмихна и извика:

– Цяла сутрин те чакам! Чудесно е най-сетне да те видя, херцогиньо!

Леля Лукреция ни поведе с Джиневра към новите ми покои. Спалнята ми в "Ле Мурате" бе започнала да ми се струва олицетворение на лукса; сега влязох в слънчево преддверие с шест стола, тапицирани в кадифе, с персийски килим, висока маса и голямо писалище от черешово дърво. Картини покриваха мраморните стени – сцена от Благовещение, портрет на Лоренцо като млад мъж и портрет на мама – пленителна девойка с тъмни очи и коса. Лукреция бе извадила картината от хранилището в моя чест.