Грешница на любовта
- Автор: Смит Барбара Доусон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Долчинков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Грешница на любовта». Краткое содержание книги:
— Каквото и да избереш, нямам нищо против — каза той и потупа ръката й. — Осланям се на безпогрешния ти вкус.
Той й се усмихна с обич, която беше напълно противоположна на студения му характер. Докато ги гледаше — принцът с неговата мрачна красота и божествената му руса принцеса, Изабел се почувства като натрапничка. Те бяха родени в този свят на привилегировани, докато тя само се правеше на дама и въпреки че беше успяла да се промъкне в техния кръг, никога нямаше да се чувства част от него. Все някога, независимо дали искаше или не, тя щеше да бъде принудена да се върне към стария си начин на живот.
„Ти си такава, каквато си — дъщеря на уличница…“
Тя си наложи да не съжалява. Нищо добро нямаше да излезе, ако започнеше да мечтае за красиви дрехи и изискани балове, или пък да желае да бъде част от света на Хелън. Изабел беше длъжна на всяка цена да помни истинската цел, заради която се намираше тук — откриването на благородника, който беше убил майка й, а бащата на Керн беше на първо място в списъка на заподозрените.
Тя се обърна към графа.
— Как е Негова светлост Линууд?
Топлината, смекчаваща чертите на графа, беше заменена от хладна арогантност.
— Доста добре. А вие забавлявате ли се, като приемате обожателите си?
— Братовчедка ми има повече обожатели от дъщеря на херцогиня — измърмори гордо Хелън. — Не е ли прекрасно това, Джъстин? Успехът й е замайващ. Получихме купища покани за балове, соарета и вечери.
Графът се втренчи мрачно в Изабел.
— Истинско чудо, наистина.
— Може и трябва да попитам — продължи упорито Изабел — защо никога не сме били канени на вечеря с вас, милорд? Ако състоянието на баща ви наистина се е подобрило, струва ми се, че е проява на лоши обноски да бъдем пренебрегвани. Сега, като си помисля, като че ли майка ми е познавала баща ви. Бих искала да подновя това познанство.
— Не си ми споменавала затова досега — каза радостно Хелън. — Представяш ли си колко е малък светът…
— Скъпа, ние ти пречим да изпълняваш задълженията си на домакиня — прекъсна Керн годеницата си с учтив, но твърд тон. — Не трябва да ни позволяваш да отнемаме цялото ти време. Аз ще остана с братовчедка ти.
— Както кажете, милорд. — Хелън стисна ръката на Изабел — Толкова много ми се иска вие двамата да бъдете приятели. — Тя се усмихна и се отдалечи към гостите си.
Без да обръща внимание на любопитните погледи, които му хвърляха посетителите, Керн хвана Изабел под ръка и я поведе към една уединена ниша близо до пианото. Ядосваше се на себе си за това, че ясно усещаше копринената й кожа. Въпреки че не го показваше, гневът му кипеше с всичка сила. Пусна я и каза тихо:
— Знам каква игра играете, госпожице Дарлинг.
— Аз не играя игри, милорд. — Тя потърка ръката си на мястото, където я беше държал. — Игрите са за хора, които си нямат друга работа и си губят времето с глупави забавления.
— Искате да притеснявате баща ми с мемоарите на майка си. Все още се надявате да го изнудите. Е, аз няма да ви позволя това.
Тя вдигна брадичка и зададе въпроса, който я измъчваше:
— Искам да говоря с лекаря на Линууд. Изпратихте ли го при леля Пърси?
— Да.
— И? — В гласа й се долавяше тревога. — Какво каза? Как е тя?
— Добре е, доколкото това е възможно при тези обстоятелства. Доктор Садлър каза, че е бил озадачен от силата на някои от симптомите. Предполага, че организмът й не е много силен.
— Някога тя беше много здрава жена — каза с нотка на горчивина Изабел. — Предписал ли е някакво лекарство?
— Дал й е една доза морфин, за да успокои болката. Утре ще отиде да я види отново. Страхувам се, че не може да се направи нищо друго, освен да се чака състоянието й да се подобри.
Независимо колко малко уважаваше Изабел Дарлинг, графът не обичаше да бъде носител на лоши вести. Тя се беше облегнала на пианото, сякаш не можеше да стои на краката си без подкрепа. Челото й беше смръщено и тя беше прехапала долната си устна със снежнобелите си зъби. Керн усети опасно смекчаване в себе си и изпита силно желание да я притисне към себе си и да я успокои. Не му харесваше, че тя проявяваше загриженост за другиго, освен за самата себе си. Много по-лесно му беше да заклеймява една лукава жена, която се осмеляваше да изнудва по-високопоставените от нея.
— Усмихнете се, госпожице Дарлинг — каза тихо той. — В противен случай хората ще си помислят, че се караме.
Това свърши работа. Гърбът й се изпъна като струна и тя изправи рамене. След това изви устни в пародия на усмивка.