Градът на зверовете
- Автор: Алиенде Исабел
- Серия: Градът на зверовете #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ема Барух
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на зверовете». Краткое содержание книги:
— Какво виждаш? — попита го Надя шепнешком.
— Виждам майка ми — каза момчето и от устните му се откъснаха издайнически хлипания.
— Как е?
— Болна, много болна — отговори той.
— Твоята има болно тяло, моята — болна душа.
— Можеш ли да я видиш? — попита Алекс.
— Понякога — каза тя.
— Това е първият път, когато мога да видя някого по този начин — обясни Алекс. — Имах много странно усещане, сякаш виждах майка ми напълно ясно на един екран, без да мога да я докосна или да говоря с нея.
— Всичко е въпрос на практика, Ягуар. Човек може да се научи да вижда със сърцето си. Шаманите като Уалимаи могат също така да пипат и да говорят отдалеч, със сърцето — каза Надя.
9
Хората от мъглата
Същата нощ закачиха хамаците между дърветата и Сесар Сантос определи реда на дежурствата, по два часа всяко, за стоене на пост и за поддържане на огъня. След смъртта на мъжа, станал жертва на стрелата, и нещастния случай с Жоел Гонсалес, останаха десет възрастни и двете деца, тъй като Льоблан не се броеше, за да покрият осемте часа тъмнина. Людовик Льоблан се изживяваше като ръководител на експедицията и като такъв трябваше „да бъде свеж“; без пълноценен сън през нощта, не би се чувствал с бистър ум, за да взима решения, обоснова се той. Останалите се зарадваха, защото всъщност никой не искаше да стои на пост с човек, който ставаше неспокоен при вида на една катеричка. Първата смяна, която обикновено бе най-лесна, защото хората все още бяха нащрек и все още не беше много студено, бе определена за доктор Омайра Торес, един кабокло и Тимоти Брус, който не можеше да се успокои след случилото се с колегата му. Брус и Гонсалес бяха работиш заедно в продължение на много години и се чувстваха като братя. Втората смяна се падна на друг войник, на Алекс и Кейт Колд; третата — на Матууе, Сесар Сантос и дъщеря му Надя. Смяната на зазоряване бе поверена на двама войници и Каракауе.
На всички бе трудно да заспят, защото към стенанията на нещастния Жоел Гонсалес се прибавяше една странна и натрапчива миризма, която сякаш бе просмукала гората. Бяха чували да се говори за зловонието, което, както се твърдеше, било характерно за Звяра. Сесар Сантос обясни, че вероятно са разположили лагера си до някое семейство ирарас — вид невестулка с много симпатична муцунка, но с миризма, подобна на сорилите. Тази интерпретация не успокои никого.
— Вие ми се свят и ми се повръща — каза Алекс пребледнял.
— Ако миризмата не те убие, ще те направи силен — каза Кейт, която единствена беше безразлична към смрадта.
— Ужасно е!
— Да кажем, че е различно. Сетивата са субективни, Александър. Това, което отвращава теб, за друг може да е привлекателно. Току виж Звярът излъчва тази миризма като любовна песен, за да повика своя партньор — каза усмихвайки се баба му.
— Пфу! Мирише на разложен плъх, урина на слон, изгнила храна и…
— С други думи, мирише като чорапите ти — прекъсна го баба му.
Членовете на експедицията продължаваха да имат чувството, че от гъсталака ги наблюдават стотици очи. Така, осветени от потрепващата светлина на огъня и от две петромаксови лампи, се усещаха като изложени на показ. Първата част на нощта, до смяната на Алекс, Кейт и единия от войниците, мина без големи произшествия. Момчето прекара първия час загледано в мрака и отраженията във водата, бдейки над съня на останалите. Мислеше си за това, колко се беше променил за няколко дни. Сега можеше да прекара много време неподвижен и мълчалив, зает със собствените си мисли, без да се нуждае както по-рано от своите видеоигри, велосипеда си или телевизията. Откри, че е способен да се приближи до онова интимно състояние на спокойствие и тишина, което трябваше да постига, когато се катереше по планините. Първият урок по планинарство на неговия баща гласеше, че когато си напрегнат, неспокоен или притеснен, половината от силите ти се разпиляват. За да се победи планината, се изисква спокойствие. Можеше да прилага на практика този урок, когато се катереше, но до този момент той не му бе послужил много в други аспекти от живота му. Даде си сметка, че има много неща, за които може да размишлява, но картината, която най-често се повтаряше, бе все така образът на майка му. Ако тя умре… Винаги спираше дотук. Беше решил да не допуска тази мисъл в главата си, защото бе равносилно сам да повикаш нещастието. Обратно, съсредоточаваше се за да й изпрати позитивна енергия; това беше неговият начин да й помогне.