Градът на зверовете
- Автор: Алиенде Исабел
- Серия: Градът на зверовете #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ема Барух
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на зверовете». Краткое содержание книги:
— Това е недопустимо! Тази стрела можеше да улучи мен! — протестира Льоблан.
— Вярно е — съгласи се Сесар Сантос.
— Вината е ваша! — добави професорът.
— Моя? — попита Сесар Сантос, объркан от необичайния обрат, който приемаше сюжетът.
— Вие сте водачът! Вие сте отговорен за нашата сигурност, затова ви плащаме!
— Не сме на туристическо пътешествие, професоре — отвърна Сесар Сантос.
— Правим обратен завой и веднага се връщаме. Давате ли си сметка каква би била загубата за научния свят, ако нещо се случи на Людовик Льоблан? — възкликна професорът.
Ужасени, членовете на експедицията запазиха мълчание. Никой не знаеше какво да каже, докато не се намеси Кейт Колд.
— Ангажирали са ме, за да напиша статия за Звяра и смятам да го направя с отровни стрели или без тях, професоре. Ако желаете да се върнете, можете да го направите пеша или с плуване, както предпочитате. Ние ще продължим в съответствие с плана — каза тя.
— Дърта нахалница, как се осмелявате да… — изпищя професорът.
— Внимавайте как ми говорите, човече — прекъсна го със смразяващ тон писателката, като го хвана здраво за ризата, парализирайки го с погледа на страховитите си сини очи.
Алекс си помисли, че антропологът ще удари шамар на баба му и се приближи, готов да му попречи, но не стана нужда. Погледът на Кейт Колд успя като с магическа пръчка да успокои духа на сприхавия Льоблан.
— Какво ще правим с тялото на този нещастен човек? — попита лекарката, сочейки трупа.
— Не можем да го вземем, Омайра, нали знаеш, че разлагането при този климат е много бързо. Предполагам, че трябва да го хвърлим в реката… — предложи Сесар Сантос.
— Духът му ще се ядоса и ще ни преследва, за да ни убие — намеси се покрусен индианският водач Матууе.
— Тогава да направим като индианците, когато трябва да отложат една кремация — да го оставим на открито, за да се възползват от останките му птиците и животните — реши Сесар Сантос.
— Няма ли да има церемония, както се полага? — настоя Матууе.
— Нямаме време. Едно подобаващо погребение ще отнеме няколко дни. Освен това този човек беше християнин — обясни Сесар Сантос.
Най-накрая решиха да го увият в брезент и да го сложат върху малка платформа от кората на дънер, която поставиха в короната на едно дърво. Кейт Колд, която не беше религиозна жена, но имаше добра памет и помнеше молитвите от детството си, импровизира кратък християнски ритуал. Тимоти Брус и Жоел Гонсалес филмираха и заснеха тялото и погребението като доказателство за случилото се. Сесар Сантос издялка кръстове по дърветата на брега и отбеляза на картата по най-добрия възможен начин мястото, за да го открие, когато след това се върнат да вземат костите, за да ги предадат на семейството на починалия в Санта Мария де ла Ювия.
От този момент нататък пътуването тръгна все по на зле. Растителността стана още по-гъста и слънчевата светлина стигаше до тях само когато се движеха по средата на реката. Пътуваха така наблъскани и притеснени, че не можеха да спят на плавателните съдове, и независимо от опасността, която представляваха индианците и дивите зверове, се налагаше да нощуват на брега. Сесар Сантос разпределяше хранителните продукти, организираше лова или риболова и определяше дежурствата между мъжете за нощна стража. Изключи от тях професор Льоблан, понеже беше очевидно, че и при най-малкия шум той си изпускаше нервите. Кейт Колд и доктор Омайра Торес настояха те също да участват в охраната, струваше им се обидно да бъдат освободени заради това, че са жени. Тогава двете деца също поискаха да се включат, отчасти понеже се опитваха да шпионират Каракауе. Бяха го видели да слага в торбите си шепи с патрони и да обикаля около радиостанцията, с която от време на време с големи мъки Сесар Сантос успяваше да се свърже с радиста от Санта Мария де ла Ювия, за да съобщи своето местоположение. Растителният купол на джунглата действаше като чадър, осуетявайки преминаването на радиовълните.
— Кое е по-лошото, индианците или Звярът? — попита Алекс шеговито Людовик Льоблан.
— Индианците, младежо. Те са канибали — не само изяждат враговете си, но и мъртвите от собственото си племе — отговори надуто професорът.