Входът за рая — платен
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Нинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Входът за рая — платен». Краткое содержание книги:
— О, госпожо Ди, не съм съгласна с теб. Хората, които се обличат в костюми на ужасни птици и не виждаш лицата им — те са по-страшни, отколкото да спиш с ядрена бомба под леглото.
— Престани — каза рязко Мики. Гласът й беше отчаян и умоляващ. — Само престани, моля те.
Лейлъни се престори на изненадана.
— Какво да престана?
— Много добре знаеш какво имам предвид. Спри с тези увъртания. Говори с мен, подходи сериозно към ситуацията.
Лейлъни посочи с деформираната си ръка към недокоснатия пай на Мики.
— Ще го ядеш ли?
Мики придърпа чинията към себе си.
— Да направим сделка. Аз ти давам пая, а ти провеждаш сериозен разговор с мен.
— А досега какъв разговор провеждахме?
— Остана още половин пай — предложи Дженива.
— С удоволствие ще изям още едно парче — отвърна Лейлъни.
— Паят, който е останал, не се пипа — обяви Мики. — Единственият пай, който ни интересува, е моят.
— Глупости, Мики — отвърна леля й. — Утре ще изпека цял ябълков пай за теб. — Тя понечи да стане от масата.
— Лельо Джен, седни си. Не става дума за пая.
— А според мен е точно така — обади се Лейлъни.
— Виж какво, хлапе, не може просто така да дойдеш тук, да изнесеш представлението си за опасния мутант, да се прокрадваш като червей…
— Да се прокрадвам като червей ли? — Момичето направи гримаса.
— Да се прокрадваш в… — Мики замълча, изненадана от думите, които се канеше да изрече.
— В твоята изпълнена със злъч душа?
Откакто се помнеше, Мики не си беше позволявала да реагира толкова бурно емоционално на поведението на когото и да било.
Лейлъни се наведе над масата, сякаш наистина беше решена да помогне на Мики да открие вечно убягващия й живот, и каза:
— В твоя мрачен и потискащ вътрешен свят?
Да ти пука какво говорят е опасно. Да ти пука те прави уязвим. Стой си високо на кулата, високо над бойното поле.
— Прокрадваш се като червей в нашите сърца — продължи Мики. Като използва „нашите“ вместо „моето“, тя намали риска да бъде изобличена. — И после очакваш от нас да не ни е грижа за опасността, в която се намираш.
Скрита зад непробиваемата броня от самоирония и въоръжена с обезкуражаващото си чувство за хумор и смях, Лейлъни отвърна:
— Никога не съм се смятала за сърцеяден червей, но сигурно този паразит е голяма работа. Така или иначе, уверявам те съвсем сериозно — ако е необходимо, за да се добера до пая — че майка ми не представлява опасност за мен. Живея с нея още откакто ме е пръкнала на бял свят, и още съм с две ръце и два крака, ако не се брои вроденият ми дефект. Тя е жалка, старата Синсемила. Но както и да е, тя ми е майка и когато си деветгодишно момиче, дори и необичайно умно за възрастта си, не можеш просто така да си опаковаш багажа, да намериш добър апартамент, високоплатена работа в компютърно програмиране и след няколко дни да кръстосваш улиците в новия си корвет. В момента съм нещо като завързана за нея, ако ме разбираш какво искам да кажа, а аз знам как да се оправям с тази ситуация.
— Служба „Социални грижи“…
— С добри намерения, но са безполезни — прекъсна я Лейлъни. Тя като че говореше от опит. — В края на краищата последното нещо, което искам, е да пъхнат старата Синсемила отново в лудницата за опреснителен курс по електрошокова терапия, защото тогава ще остана сама с моя псевдобаща.
Мики поклати глава.
— Няма да те оставят под попечителството на приятеля на майка ти.
— Когато го наричам моят псевдобаща, аз по-скоро желая да е така. Той ми е законен втори баща. Ожени се за старата Синсемила преди четири години, когато бях на шест. Тогава знанията ми не бяха по-задълбочени от тези на колежанин, но въпреки това разбирах какви ще са последиците за мен. Да ти кажа, сватбата беше великолепна, макар че нямаше изсечен от лед лебед. Ти харесваш ли лебедите от лед, госпожо Ди?
— Никога не съм виждала такива, скъпа.
— Нито пък аз. Но идеята ми се струва привлекателна. И така, веднага след като се ожени за Синсемила, той каза, че макар и официално да не е осиновил мен и Лукипела, трябва да започнем да носим неговата фамилия. Аз обаче още използвам Клонк — фамилията, с която се родих. Трябва да си луд, за да се казваш Мадок — така си викахме с Луки.
И ето отново в очите на момичето сякаш се спусна пелена, като внезапен мътен прилив, вливащ се в чистите води. Някакво неясно по характера си разочарования, което обаче можеше да бъде забелязано дори на слабата светлина на свещите.
Независимо от разказа за сватбата Мики се хвана за надеждата, че новопоявилото й се желание да бъде — така да се каже — покровител на малката си сестричка, ще може да се изпълни поне в незначителна степен.