Златото на Аляска
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Бояджиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златото на Аляска». Краткое содержание книги:
— Да вървим, господин Бени. Любопитен съм да присъствувам на такъв спектакъл.
— Който ще ни достави и една превъзходна закуска — добави каубоят. — Месото на тетраоните струва колкото това на дивите пуйки.
Заръчаха на Бек и Фалконе да пазят добре, взеха пушките, навлязоха в гората и се отправиха в посоката, откъдето идваха крясъците на пернатите. Гората бе гъста. Огромни борове и брези извисяваха чудновато изкривените си стъбла почти едно до друго, заобиколени от храсти. На небето ярко светеше луната и двамата ловци можеха лесно да се придвижват, като намираха без усилие най-удобните места за преминаване. Бени вървеше отпред и гледаше в земята от страх да не настъпи някоя гърмяща змия — влечуги, които изобилствуват и в Атабаска и чието ухапване е смъртоносно — само няколко мига след това и най-якият мъж можеше да умре. Като напредваха бързо, те стигнаха след около половин час до върха на едно гористо възвишение, където най-често и най-силно се чуваха виковете на тетраоните. Изглежда там горе се бяха събрали доста от тези грациозни и войнствени пернати.
— Ще се придвижваме предпазливо и без шум — каза Бени.
— След малко ще стигнем до полето на честта на петлите.
— Недоверчиви ли са?
— Твърде много, Армандо, и провеждат събранията си на съвсем пусти места.
Започнаха да изкачват последното възвишение на хълма и преминаха през борове ели, черен дъб и елхи, водени от крясъците, които се чуваха все по-наблизо. После Бени изведнъж спря зад един клонест дрян и каза:
— Пристигнахме.
Намираха се на едно открито и съвсем равно пространство — хубава широка поляна заобиколена от високи борове и осветена от луната Армандо, който се бе придвижил по-напред, видя много прекрасни петли, високи почти две педи, с нещо като джобове на шията, провиснали и сбръчкани, оранжеви на цвят, които се издуваха при всеки мощен вик. Неповторима гледка: те имаха по четири вместо по две крила. Допълнителните бяха по-малки, разположени в основата на шията, с осемнадесет пера, наполовина тъмни, наполовина черни. Тези красиви петли, които тежаха може би към два килограма, тичаха наоколо с приповдигнати крила и настръхнала червеникава перушина.
Изглежда преди да започнат нощното събрание и битката, искаха да се уверят в доброто състояние на полето на честта.
— Красиви са, нали? — попита Бени.
— Величествени! — отговори Армандо. — Има поне двеста.
— Събрали са се всички от района.
— И тетраоните ли имат райони?
— Така изглежда.
— Странни птици!
— Ето че започват.
— Събранието?
— Да и ще видите с каква сериозност ораторите ще произнесат своите речи.
— Жалко, че не можем да ги разберем.
— Ще опитаме обаче месото на ораторите и ще преценим качествата им по вкуса.
Мъжките и женските тетраони се разположиха в кръг и дълбока тишина замени гръмките крясъци на тези непоправими бърборковци. Без съмнение председателят изискваше дори никой да не диша преди откриването на събранието. За известно време останаха така мълчаливи и събрани накуп, след това един красив мъжкар, висок почти две и половина педи, излезе напред с комична важност. Проучи подозрително терена погледна към луната с две черни очи, обкръжени с оранжева линия, отиде в центъра и започна да крещи с всички възможни тонове, надувайки силно торбичките под гушата си. От време на време избухваше в истински смях, пред който смехът на пиян негър не бе нищо. Събранието го слушаше, без да го прекъсва абсолютно неподвижна. Най-много някой от тези сериозни петли да повдигнеше глава сякаш че одобряваше речта.
— Колко е смешно — промърмори Армандо. — Какво ли казва този бърборко?
— Вероятно възхвалява силата на човката и на шпорите си и красотата на перушината си…
— Или вкуса на месото си, усещайки нашето присъствие?
— Хайде, зевзеко — каза Бени през смях.
След като свърши първата реч, за щастие продължила само няколко минути, напред излезе друг оратор, после трети, четвърти, всички парадираха с песните си, коя от коя по-силни. След като мъжкарите свършиха с изказванията си, разделиха се на две групи и застанаха един срещу друг с превити шии, с надути гуши и разперени като ветрило пера на опашките си.
— Какво е това сега? — попита Армандо.
— Танцът на войната — отговори Бени.
— Ще присъствуваме ли на бой?
— Да, младежо, и точно тогава ще се намесим. Петлите започнаха танца, излизаха напред, комично полюлявайки се, като пляскаха с криле и крещяха с цяло гърло. С подскоци отстъпваха назад, обръщаха се и предизвикателно тръгваха насреща си. Изведнъж двете редици се хвърлиха една срещу друга, като подскачаха три педи от земята, и избухнаха в истински смях. После се скараха жестоко и започнаха да се кълват и ритат. Това бе очакваният от Бени момент. Той отчупи два клона и даде единия на Армандо, хвърли се по средата на борците и заудря безмилостно надясно и наляво Не по-зле се справяше с това и другарят му.