Златото на Аляска
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Бояджиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златото на Аляска». Краткое содержание книги:
— Готвят се да ни обсадят ли? — попита Армандо, който като че ли не разбираше нища.
— Сигурен съм, че няма скоро да н оставят. Тези животни са твърдоглави.
— Могат ли да се покатерят?
— Не вярвам, стъблото е много гладка.
— Ако се опитат, ще се защитаваме.
— Нямаме нищо друго освен ловджийските си ножове, а те не помагат в борбата с тези животни.
Мечокът все повече се ожесточаваше може би от болките причинени от раната; ревеше така, че гората се тресеше и се хвърляше срещу дървото, като се мъчеше да достигне първите клони, които не бяха чак толкова високи, но не можеше да се хване за тях. В това време женската и двете малки тичаха наоколо, сякаш изведнъж ги бе обхванала лудост. Бени и Армандо, с ловджийските ножове в ръка, се държаха за здравия клон, готови да се покатерят и по-нагоре, ако се наложеше. Вече се страхуваха, че рано или късно трябва да влязат в допир с животното, което, изглежда, бе решено да ги достигне и там. За късмет звярът, след като се хвърли четири-пет пъти и обели почти цялата кора на дървото на височина два метра и като се убеди, че силите му не стигат, реши да се откаже от двубоя.
След един последен и още по-яростен скок явно се успокои, хвърли заплашителен поглед на двамата ловци и реши да се оттегли. Все още ръмжейки, отиде и се сгуши до един бор, който растеше наблизо, и започна да ближе гърдите си, потънали в кръв от раната Женската не закъсня да се присъедини към не го и като легна също започна да облизва ранената си лапа. Малките мечета, които изобщо не се интересуваха от страданията на родителите си, се въргаляха в един храсталак, играеха си и се хапеха като две малки котета.
— Млади момко — каза Бени, — ето, че сме обсадени.
— Виждам — отговори Армандо.
— Ще прекараме една лоша нощ.
— А утре?…
— Вероятно ще се намираме в същото положение.
— Наистина ли мислите, че няма да си отидат на разсъмване?
— Почти не вярвам.
— Предполагам, господин Бени, че няма да останат тук цяла седмица. Гладът рано или късно ще ги принуди да си отидат.
— Ще се сменят, а те са животни, които се задоволяват с горски плодове и борови семена, а тази гора е пълна с тях.
— Лоша перспектива, нямаме дори един сухар. Поне да бяхме взели със себе си някой петел… Наистина ли ще трябва дълго да гладуваме?
— Без съмнение, ако никой не ни се притече на помощ;
— Бек и чичо ми ще тръгнат да ни търсят.
— Надявам се, Армандо Като видят, че не се връщаме, ще си помислят, че ни се е случило нещастие;
— Далеч ли сме от лагера?
— Най-малко на четири мили.
— Както виждате разстоянието е малко;
— Но първо ще трябва да се срещнат с мечките. Ах!… Да можех да се добера до пушките!…
— Нямате ли въже?…
— Имам, Армандо, кожения ми колан.
— Да го нарежем и да се опитаме да вземем едната пушка!
— Идеята не е лоша: да опитаме.
XIII
ОБСАДЕНИ ОТ МЕЧЕШКОТО СЕМЕЙСТВО
Тази дълга обсада започваше да омръзва вече на каубоя. Притесняваше се, че Бек и Фалконе ще се разтревожат от отсъствието им Той се захвана за работа, въпреки че не вярваше в добрия изход. Храстите и високата трева щяха да попречат на хвърлянето на ласото. Свали широкия си колан от овнешка кожа, който обхващаше бедрата му, разряза го на тънки ленти с ловджийския си нож и ги свърза здраво, за да стане по-издръжливо въжета Направи възел и възседна един клон, който бе издаден доста напред. Разгледа внимателно двете пушки, отстоящи на около четири крачки една от друга. Намираха се сред високи храсти, които почти изцяло ги покриваха.
— Хм!… промърмори Бени. — Мисля, че само си изгубихме времето. Не би успял дори Бек, който е изключителен ласохвъргач.
Завъртя два-три пъти ремъка и го хвърли, но безрезултатно. Повтори опита седем-осем пъти отново без късмет: храстите възпираха ласото и му пречеха да закачи пушките.
— Хайде — каза Бени ядосан. — Нищо няма да излезе.
— Не се знае — отговори Армандо.
— Имате ли някаква надежда?
— Защо не?… Кажете ми, Бени, здраво ли е въжето ви?
— Кожено е и то от най-добър материал.
— Мислите ли, че може да издържи тежестта на човек?
— Не се съмнявам.
— Тогава можем да опитаме.
— Какво предлагате Армандо?
— Вие да държите въжето, а аз да сляза и да се опитам да взема поне едната пушка.
— Вие сте луд!… А мечките?…
— Ако се раздвижат, ще побързате да ме издърпате, а и аз, от своя страна, ще се помъча да си помогна както мога Вие сте силен, а аз не тежа много.
— Възхищавам се на смелостта ви, но се подлагате на голяма опасност, а няма да стигнете до пушките.
— Да опитаме — каза Армандо. — Да не искате да останем тук цяла нощ?… Възвишението е гористо, лагерът — далеч, и кой знае кога чичо и Бек ще успеят да ни намерят.