Дракони на пролетната зора
- Автор: Вайс Маргарет, Хикман Трейси
- Серия: Dragonlance: Chronicles #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дракони на пролетната зора». Краткое содержание книги:
когато слънцето преплита блясък
С догарящата светлина на лампите
В дъга из локвите, аз тръгвам…
И въпреки че бурята не спира,
Си спомням Стърм, Лорана, другите…
Най-вече Стърм, защото той умее
да вижда слънцето през облак и мъгла.
Как бих ги изоставил?
Затова, във сянката —
не твоята, а сянката на здрача,
След който винаги настъпва изгрев,
Аз яхвам бурята.
На това място Силвара ме поглежда умолително, сякаш аз трябва да ги съдя. Поклащам сурово глава. Не е моя работа да съдя когото и да било, аз съм историк. Тя продължава:
— Какво можехме да направим? Такхисис ни каза, че ще убият децата ни както си спят в яйцата, ако не се закълнем. Паладин не можеше да ни помогне. Трябваше да избираме…
Главата на Силвара клюмва, косата скрива лицето й. Чувам как сълзите задушават гласа й. Едва разбирам думите й.
— И ние се заклехме.
Явно е, че не може да продължи. След като се взира в нея за миг, Гилтанас прочиства гърлото си и започва да разказва с дрезгав глас:
— Терос, сестра ми и аз се опитахме да я убедим, че тази клетва е неправилна. «Трябва да има начин, казахме ние, да освободим яйцата на добрите дракони. Може би малка група воини ще успее да ги открадне обратно.» Силвара не беше убедена, но след много разговори се съгласи да ме заведе в Санктион, за да да видя сам дали този план може да успее. Пътуването беше дълго и тежко. Някой ден може да ви разкажа за опасностите, с които се сблъскахме, но не сега. Умерен съм, а и нямаме много време. Драконовите армии се прегрупирват и само ако ги нападнем бързо, можем да ги изненадаме. Виждам, че Лорана гори от нетърпение да тръгнем, затова ще карам накратко. Силвара, както я виждате сега — горчивината в гласа на Гилтанас беше неописуема, — и аз бяхме заловени пред Санктион и станахме, пленници на Господаря на драконите Ариакас.
Гилтанас сви юмруци, лицето му беше пребледняло от гняв и страх.
— Верминаард изобщо не приличаше на Ариакас. Злата сила на този човек е огромна. Той е колкото жесток, толкова и умен и именно неговата стратегия е в основата на многобройните победи на драконовите армии. Не мога да опиша мъченията, които преживяхме, докато бяхме в ръцете му. Не мога дори приблизително да ви кажа какво правиха с нас.
Младият елф трепери яростно. Силвара посяга да го утеши, но той се дръпва и продължава разказа си.
— Най-накрая ни помогнаха да избягаме. Намирахме се в самия Санктион — ужасен град, построен в долината, образувана от вулканите Господарите на Съдбата. Те са надвиснали над нея и мръсният им дим трови въздуха. Всички сгради са нови и модерни, построени с кръвта на робите. Врязан в склоновете на планините, се намира храмът на Такхисис, Кралицата на мрака. Драконовите яйца бяха скрити в сърцето на вулканите. Точно оттам минахме със Силвара. Няма да описвам храма, само ще кажа, че е изпълнен с мрак и пламъци. Огромни колони, издялани в пламтящите скали, пронизват горещите пещери. По тайни проходи, известни само на жреците на Такхисис, слизахме все по-надолу и надолу. Ще питате кой ни е помогнал? Не мога да ви кажа, защото ще застраша живота й. Ще добавя само, че някой от боговете трябва да ни е закрилял.
Тук Силвара го прекъсва тихичко с думата «Паладин», но Гилтанас поклаща глава.
— Стигнахме до най-долните помещения и открихме яйцата на добрите дракони. Отначало всичко изглеждаше наред. Имах… план. Знаех как можем да освободим яйцата. Минавахме от пещера в пещера и виждахме яйца със златни, сребърни и бронзови черупки, които проблясваха на светлината на огъня. И тогава…
Елфът млъква. Лицето му, бледо като смъртта, пребледнява още повече. Уплашен, че може да припадне, нареждам на един от Естетите да му донесе вино. Той отпива глътка, съвзема се, но от блуждаещия му поглед разбирам, че отново преживява ужаса, на който е бил свидетел. Колкото до Силвара, за нея ще пиша, когато му дойде времето. Гилтанас продължава:
— Стигнахме до една пещера, но в нея нямаше яйца, а само черупки… смачкани, счупени. Силвара изкрещя и аз се уплаших, че ще ни разкрият. Не знаехме какво предвещава това, но кръвта ни се смрази така, че дори вулканът не можеше да ни стопли.
Гилтанас млъква. Силвара хлипа тихичко. Той я поглежда и за пръв път виждам в очите му любов и състрадание.
— Изведете я — казва на един от Естетите. — Тя трябва да си почине.
Естетът я извежда от стаята. Гилтанас облизва пресъхналите си, напукани устни и тихичко продължава.
— Това, което стана после ще ме преследва, дори след смъртта ми. Оттогава почти не съм спал, защото се събуждам с викове. Силвара и аз стояхме пред пещерата с черупките, гледахме ги и се чудехме, когато чухме някакъв напев от осветения коридор. «Магически думи», прошепна тя. Внимателно се приближихме и тогава видяхме…