Дракони на пролетната зора

— Имам два въпроса — каза тя тихо, когато го доближи.

— Знам, един в главата, другият в сърцето ти. Задай първия.

— Съществуват ли и други драконови кълба?

Астинус помълча известно време и Лорана отново съзря болката в очите му. Недокоснатото му от възрастта лице изведнъж й се стори старо.

— Да — каза той накрая. — Мога да ти кажа, че има още една, но не е в твоите възможности да я използваш или да я намериш. Не мисли за нея.

— Тя беше у Танис — настоя Лорана. — Значи ли това, че я е изгубил? Къде… — Тя се поколеба, защото това беше въпросът в сърцето й — Къде е той?

— Не мисли за него.

— Какво искаш да кажеш? — Лорана изтръпна от ледения му глас.

— Аз не предсказвам бъдещето. Виждам само настоящето, докато се превръща в минало. Наблюдавам го от началото на времето. Виждал съм любов, която със своята жертвоготовност е донесла надежда на света. Виждал съм любов, която се опитва да надвие гордостта и желанието за власт, но не успява. Светът става по-мрачен заради този неуспех, но той е като облак, скрил слънцето. Но слънцето и любовта все още съществуват. И накрая, виждал съм любов, изгубена в мрака. Любов, неразбрана и незаслужена, защото онзи, който обича не познава собственото си сърце.

— Говориш с гатанки — ядоса се Лорана. — Нима? — попита Астинус и се поклони. — Сбогом, Лораланталаса. Моят съвет е да се съсредоточиш върху дълга си. — Историкът излезе през вратата.

Лорана остана загледана след него като си повтаряше думите му: „Любов, изгубена в мрака“. Това гатанка ли беше или тя знаеше отговора, но просто отказваше да го признае пред себе си, както намекваше Астинус? „Оставих Танис във Флотсам, за да ръководи нещата в мое отсъствие.“ Китиара беше казала тези думи. Китиара, Господарката на дракони, жената, която Танис обичаше.

Внезапно болката в сърцето на Лорана изчезна и остави след себе си студена празнота и непрогледен мрак. „Любов, изгубена в мрака“. Танис беше изгубен за нея. Това се опитваше да й каже Астинус. „Съсредоточи се върху задълженията си“. Да, така щеше да направи, защото само това й оставаше. Тя се обърна към Лорд Амотус и неговите генерали, отметна глава и златистата й коса заблестя на светлината на свещите.

— Ще поема ръководството на армиите — каза тя и гласът й беше студен като празнотата в душата й.

— Ето това е каменоделство! — гордо каза Флинт като тропаше върху назъбения парапет на старата градска стена. — Няма съмнение, че са я строили джуджета. Виж колко прецизно е издялан всеки камък, така че съвършено да приляга в стената. А няма да намериш и два еднакви.

— Забележително — прозя се Тас. — Джуджета ли са строяли онази кула, която…

— Джуджетата не са построили Кулите на Висшата Магия. Издигнали са ги самите магьосници от костите на света, като извлекли камъните от почвата с помощта на магия.

— Това е чудесно! — въздъхна Тас. — Така ми се иска да съм бил там. Как…