Дракони на пролетната зора
- Автор: Вайс Маргарет, Хикман Трейси
- Серия: Dragonlance: Chronicles #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дракони на пролетната зора». Краткое содержание книги:
когато слънцето преплита блясък
С догарящата светлина на лампите
В дъга из локвите, аз тръгвам…
И въпреки че бурята не спира,
Си спомням Стърм, Лорана, другите…
Най-вече Стърм, защото той умее
да вижда слънцето през облак и мъгла.
Как бих ги изоставил?
Затова, във сянката —
не твоята, а сянката на здрача,
След който винаги настъпва изгрев,
Аз яхвам бурята.
— От кого са съобщенията? — попита джуджето с подозрение.
— От грифоните. Не се мръщи така. — Лорана се усмихна на отвращението му. — Те ни оказаха голяма помощ. Дори ако елфите бяха допринесли за тази война само с грифоните си, пак е много.
— Те са глупави животни — заяви Флинт. — Вярвам им колкото вярвам и на кендерите. Освен това — продължи той, без да обръща внимание на обидения поглед на Тас, — не ми звучи логично. Господарите не изпращат дракони в атака, без армията да ги следва.
— Може би тя не е толкова дезорганизирана, както чухме. — Лорана уморено въздъхна. — Или са изпратили драконите само да направят каквито могат поразии — да деморализират града, да унищожат околността… Не знам. Вижте, слухът се е разнесъл.
Флинт се огледа. Войниците, които не бяха дежурни, още стояха по местата си и се взираха на изток към планините, чиито покрити със сняг върхове блестяха в нежнорозово от светлината на настъпващата зора. Скоро към тях се присъединиха й други.
— Точно от това се страхувах — въздъхна Лорана. — Сега ще настане паника. Предупредих лорд Амотус да си мълчи, но палантиняните не са свикнали да пазят тайни. Ето, какво ви казах?
Тримата погледнаха от стената и видяха, че улиците започват да се пълнят с хора — полуоблечени, сънени, уплашени. Като ги гледаше как тичат от къща на къща, Лорана разбра как се разпространяват слуховете. Тя прехапа устни и зелените й очи засветиха гневно.
— Сега ще трябва да отклоня мъжете от задълженията им, за да приберат хората по домовете им. Не мога да ги оставя на улицата, когато драконите нападнат. Момчета, елате с мен. — Тя направи знак на група войници, застанали наблизо и забързано изчезна.
Скоро след това въоръжени патрули тръгнаха по улиците, прибираха хората по домовете и укротяваха надигащата се вълна от паника.
Нищо не правят! — изсумтя Флинт, наблюдавайки как с всеки изминал миг улиците стават все по-многолюдни.
— Няма значение! — прошепна отчаяно Тас. — Флинт, гледай…
Джуджето бързо се покачи до приятеля си. Хората сочеха и нещо крещяха, грабнали лъкове и копия. Тук-там проблясваше сребърно острие на драконово копие.
— Колко са? — попита Флинт и присви очи.
— Десет — отвърна бавно Тас. — Две ята големи дракони. Може би червени, каквито видяхме в Тарсис. Не мога да видя цвета им на фона на зората, но виждам, че имат ездачи Може и Китиара да е там… Олеле! — извика той, осенен от някаква мисъл. — Надявам се този път да говоря с нея. Сигурно е интересно да си Господар… Думите му се изгубиха в шума на камбаните, които биеха от всички кули в града. Малко по-късно Тас видя Лорана да излиза от двореца на Лорда, следвана от самия него и двама генерали. От напрегнатите й рамене Тас прецени, че е бясна. Тя посочи камбаните, очевидно, за да спрат да ги бият, но твърде късно. Хората бяха полудели от ужас. Писъци, хленчене и дрезгави викове се носеха из въздуха. Мрачни спомени за Тарсис изпълниха ума на Тас — хора, стъпкани на улицата, къщи, избухващи в пламъци. Кендерът бавно се обърна.
— Мисля, че не искам да говоря с Китиара — каза тихо той, наблюдавайки как драконите приближават. — Не искам да знам какво е да си Господар, защото сигурно е тъжно, мрачно и ужасно… Чакай… — Тас погледна на изток. Не можеше да повярва на очите си, затова се наведе толкова, че имаше опасност да падне от стената.
— Флинт! — извика той и махна с ръка.
— Какво има? — джуджето отиде при него, хвана го за пояса и рязко го издърпа.
— Като в Пакс Таркас! — бърбореше несвързано кендерът. — Като гробницата на Хума. Както каза Физбан! Те са тук! Те дойдоха!
— Кой дойде, бе? — изрева Флинт.
Като подскачаше нагоре-надолу от възбуда, Тас се обърна и хукна нанякъде. Джуджето остана да фучи на стълбите и да вика:
— Кои са те, бе, малоумнико?
— Лорана! — изкрещя пискливо Тас и гласът му прониза ранния утринен въздух като фалшив тромпет. — Лорана, те дойдоха! Те са тук! Както каза Физбан! Лорана!
Като ругаеше тихичко, Флинт се загледа на изток. После бръкна в джоба на жилетката си, бързо извади чифт очила и като се увери, че никой не го гледа, ги сложи. Сега можеше да различи какво е онова, което му се виждаше като розово сияние, разцепено от острите, тъмни планински върхове. Джуджето въздъхна и очите му се замъглиха от сълзи. То бързо свали очилата от носа си, сложи ги в калъфката и ги пъхна обратно в джобчето. Един поглед му стигаше, за да види как зората докосва крилете на драконите с розовото си сияние и те проблясват като сребро.
— Свалете оръжията, момчета — извика Флинт на мъжете наоколо, като бършеше очите си с една от носните кърпички на кендера. — Слава на Реоркс! Сега имаме шанс! Сега имаме шанс…