Дракони на пролетната зора
- Автор: Вайс Маргарет, Хикман Трейси
- Серия: Dragonlance: Chronicles #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дракони на пролетната зора». Краткое содержание книги:
когато слънцето преплита блясък
С догарящата светлина на лампите
В дъга из локвите, аз тръгвам…
И въпреки че бурята не спира,
Си спомням Стърм, Лорана, другите…
Най-вече Стърм, защото той умее
да вижда слънцето през облак и мъгла.
Как бих ги изоставил?
Затова, във сянката —
не твоята, а сянката на здрача,
След който винаги настъпва изгрев,
Аз яхвам бурята.
— Това е страхотно! — извика Тас, докато тренираше. — Бам, един дракон! Бам, още един! Ох! — Той се изправи на гърба на Кхирсах, балансирайки с лекота. — Флинт, побързай! Готови са да излетят! Виждам Лорана. Тя язди един голям сребърен дракон и идва насам, за да провери строя. След минута ще дадат сигнал за тръгване. Хайде, Флинт! — Тас подскачаше от вълнение.
— Първо, сир Флинт — каза Кхирсах, — трябва да сложите подплатената жилетка. Точно така. Пъхнете сега ремъка през катарамата. Не, не този, другият. Добре.
— Приличаш на вълнестия мамут, когото веднъж видях — ухили се Тас. — Разказвал ли съм ти тази история?
— Я стига! — изрева Флинт, като едва вървеше в тежката, обшита с кожа жилетка. — Нямам време за безумните ти истории. — Той се изправи пред дракона. — Е, и как да се кача? И внимавай, да не си посмял да ме захапеш!
— Разбира се, сир — каза Кхирсах с дълбоко уважение. Той наведе глава и разпъна лявото си крило в цялата му дължина на земята.
— Така е по-добре! — промърмори Флинт. Поглаждайки гордо брада, той хвърли самодоволен поглед на изумения кендер. После с достойнство се изкачи по крилото и царствено зае мястото си в предната част на седлото.
— Ей сега ще дадат сигнала! — извика Тас и срита с пети дракона: — Давай! Давай!
— Не бързай толкова! — смъмри го Флинт, докато разучаваше движението на драконовото копие. — Ей, как да завивам?
— Като дърпате юздите — обясни Кхирсах, който чакаше сигнала.
— О, разбирам. Все пак аз съм командирът!
— Разбира се, сир. — Кхирсах подскочи във въздуха и разпери огромните си криле, за да улови въздушните течения, които се издигаха над скалата, където бяха кацнали.
— Чакай, юздите! — извика Флинт, когато те увиснаха далеч от ръцете му.
Кхирсах се престори, че не го чува.
Добрите дракони и рицарите, които ги яздеха се събраха на хълмовете източно от планините Вангаард. Тук смразяващите зимни ветрове бяха отстъпили място на топлите бризове от север, които разтопяваха леда. Силният аромат на цветя и обновление изпълваше въздуха, докато драконите кръжаха в широка дъга, за да заемат мястото си във формациите.
Гледката беше зашеметяваща и Таселхоф щеше да я помни винаги. Бронзови и сребърни, медни и златни криле трептяха в утринната светлина. Големите копия, прикрепени към седлата, блестяха на слънцето. Рицарските брони сияеха величествено, а небесносиният флаг, пронизан от златни нишки, искреше на фона на небето.
Последните няколко седмици бяха увенчани с победа и както беше казал Флинт, изглежда войната най-после се обръщаше в тяхна полза.
Златният Генерал, както войниците започнаха да наричат Лорана, беше сформирал армия сякаш от нищото. Палантиняните, обзети от възторг, се обединиха около каузата й. Тя спечели уважението и на соламнийсккте рицари със смелите си идеи и твърди, решителни действия. Сухоземните й войски, тръгнали от Палантас, обърнаха неорганизираните армии на Кралицата на Мрака в панически бяг.
Сега, когато печелеха победа след победа, мъжете смятаха войната за спечелена. Но Лорана не се самозалъгваше. Все още не бяха победили драконите на Господарката. Тя и офицерите й не можеха да разберат къде са и защо още не се появяваха и ден след ден рицари и дракони стояха в готовност да полетят.
И този ден настъпи. Бяха видели ята сини и червени дракони да летят на запад, за да спрат дръзкия генерал и армията му.
В блестяща верига от сребро и бронз, драконите от Уайтстоун, както ги наричаха, прелетяха над соламнийската равнина. Макар рицарите-ездачи да бяха тренирали летене колкото им беше позволило времето с изключение на джуджето, което упорито отказа този свят на перести, надвиснали облаци и свистящ въздух все още беше нов и непознат за тях.
Знамената им плющяха диво и пешаците под тях изглеждаха като буболечки, промъкващи се през тревата. За някои рицари летенето беше приятно преживяване, но за други — изпитание. Но пред тях летеше Лорана на големия сребърен дракон, с който брат й беше долетял от Драконовите острови. Дори слънчевата светлина бледнееше пред златистата й коса, която се развяваше под шлема. Беше се превърнала в символ за тях — стройна, деликатна, красива и смъртоносна. Тя ги предвождаше и поглеждаше назад, за да се увери, че никой не изостава, а понякога се навеждаше да се посъветва със сребърния дракон. Очевидно владееше положението, затова Тас реши да се отпусне и да се наслади на летенето. Това беше едно от най-чудесните преживявания в живота му и сълзи се стичаха по обветреното му лице, докато гледаше надолу, обзет от огромна радост.