Сън срещу събота

Заранта момичето тръгна за Враца, та — досега.

Владиката повече време стои в Плевен около градежа на новата църква и новия владишки конак… Като се върне при майка Евгения все разправя как дядо Гънчо вадил надгробни камъни за основата и се кръстил: „Ако е грях, боже, това дето правя за храма ти, не ме наказвай люто! Пък ако е свято за теб деяние, нека църквицата пребъде вовеки!“ — И на Московеца подхвърлял пак за мерака да учи в школото му — сто оки вино щял да даде!… А Пашо Грънчаря правел даром гърнета, че като ги вграждат майсторите в стените, след време гласът на свещеника да ехти… Московеца заран минавал край копторчето на Димитър, гледал как Ковача виел железа за църквата, после даскалът повеждал Христо към школото — двамата да рисуват икони върху дъбово дърво, сушено на сянка седем години… Наставникът много се хвалил с момчето на Чутурката, разправял, че и след век хората ще славят неговото образописване… Христо си бил все така свит, слабоват, безмълвен, надянат като хоругвица в износени дрехи… Влад Петков казал един ден пред владиката, че звънчето, което Димитър Ковача дарил за първия ден на училището, ехти над града като рождество всяка заран. Пък Пенчо… боже, отец Агапий не е видял хубаво — Пенчо пак тръгнал с хаджи Тодор на кирия по градовете и понякога взимали за изпроводняк Гергана… Като казва това, владиката винаги спира очите си на Анастасия, а тя лумва в огън, който нито се гаси, нито се крие! Майка Евгения всеки път вижда моминската й боязън и похлупва думите на сина си:

— Гергана по-прилича за зестрата на чорбаджийски внук, ама Анастасия е прилика за душата и разума му! — обгръщаше раменете на момичето, хвалеше Пенчо, че не се възнася над другите, ами пази бащиния си занаят. Захваляше му и това, дето й казал да седне с момчетата за просвещение в училището на Московеца, но… и двамата проумели същия ден — само момиче след толкова одумки на злоезичници — не може!