Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)

Стори ми се, че долових движение. В сенките не различих нищо. Право пред мен имаше стъпала, водещи надолу в тъмнината. Пристъпих напред и отново дочух шум. „Кой е там?“, извиках аз. Отговор не последва. Направих още една крачка. Започна да ме обзема ужасен страх, какъвто не бях изпитвал никога. Виеше се като дим от тамян от тъмнината пред мен и притъпяваше усещанията ми. С усилие продължих напред към стъпалата. Слязох на първото стъпало. Зад гърба ми прозвучаха стъпки. Усетих как нечии мъртви пръсти ме хващат за ръката.

Обърнах се и вдигнах бастуна си. Зад мен стоеше някакво подобно на вампир същество с празен поглед и увиснала челюст. Опитах се да освободя ръката си, но то ме стискаше с железни пръсти. Дъхът му вонеше на мърша. Отчаян, стоварих бастуна си върху ръката на чудовището. То сякаш не почувства удара. Задърпа ме толкова силно, че се спънах и паднах пред вратата на кьошка. Побеснях, станах и отново се нахвърлих отгоре му. Съществото отстъпи. Аз наближих стъпалата и то оголи гнили, черни, неравни като планински хребет зъби. Засъска — от тъмнината на стълбите се понесе ужасен предупредителен и същевременно кръвожаден звук. Почувствах как нов облак от ужас забулва съзнанието ми. Винаги съм се държал като смел човек, но в този момент разбрах, че дори и най-големият храбрец трябва да знае кога да отстъпи. Отдръпнах се. Като по сигнал съществото изпадна отново в апатия. Поех си дълбоко дъх и се овладях. Давах си сметка, че съм се проявил като страхливец. Както става обикновено в такива случаи, търсех друг, върху когото да стоваря вината.

„Вакел паша!“ извиках аз. „Вакел паша!“

Отговор не последва. Само ехото от собствения ми глас проехтя в пустото пространство на залата. В сенките на далечната стена забелязах същество наподобяващо както онова пред кьошка, така и снощното, което ми донесе вода В стаята. Стоеше на колене и лакти и жулеше плочите, без да ме забелязва. Приближих се. „Ей“, рекох му аз, „къде е господарят ти?“ Съществото не погледна към мен. Ядосах се и цапардосах с бастуна коритото с водата, после се наведох към черните му дрипи. „Къде е пашата?“, попитах аз. Съществото ме погледна безмълвно, със стиснати устни. „Къде е пашата?“ изкрещях отново. То не мигна, а бавно се усмихна с тъпо животинско злорадство. Овладях се и го пуснах. Отново огледах залата. Край една от огромните колони се виеше стълба. На нея друго същество, застанало на четири крака лъскаше пода. Проследих извивката на стълбата — стигаше до една арка, осветена от факли, под самия купол. Оттам отиваше в неизвестността. След това обходих с поглед останалите колони и основата на купола. Открих нещо, което бях пропуснал — навсякъде имаше множество безполезни стълби, стигащи до горе, до празното, безнадеждно пространство. Върху всяка от тях, като в затвор за изгубени души, клечаха фигури и търкаха камъните. Спомних си един свой сън — опитвах да се изкача по някакви невъзможни стъпала и се озовах сам и изоставен. Такава ли щеше да бъде моята съдба — да се присъединя към безсмисленото робство на тези създания и никога да не достигна тъмното царство на познанието, което ми бе загатнато? Потреперих. Дълбоко в душата си почувствах безспорната скрита мъдрост и сила на пашата — разбрах нещо, което по-рано казах без да осъзнавам — той бе човек, какъвто никога не бях виждал. Но какъв? Спомних си онази гръцка дума, която се произнася с ужас и съвсем тихо — върколак. Възможно ли е наистина да съм попаднал в плен на нещо такова? Стоях в чудовищната зала и чувствах как страхът ми прераства в силен гняв.