Звънарят от Оксфорд
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звънарят от Оксфорд». Краткое содержание книги:
Загадъчни убийства тревожат жителите на Оксфорд — обезглавени трупове на просяци са открити в горите край града, но смъртта преследва и преподавателите в колежа „Спароу Хол“. Из града се появяват тайнствени прокламации против Короната, които припомнят за бунта на Симон дьо Монфор срещу бащата на сегашния крал. Едуард е извън себе си — като че ли призракът на жестоко убития предводител на бунта е станал от гроба си, за да го преследва. Сър Хю Корбет трябва да разкрие кой стои зад прозвището „Звънаря“, с което са подписани прокламациите, чие дело са убийствата в колежа и извън него — и имат ли тези злодеяния връзка със слуховете за вещерски сборища в околностите на университетския град.
Кой има интерес да припомня отминалите дни на гражданска война? На какво се дължи неприязънта на студентите към кралския пратеник? Каква е тайната, която се крие зад стените на колежа „Спароу Хол“?
Сър Хю съзнава, че над него е надвиснала сянката на смъртта, но убийствата трябва да бъдат спрени — единствено той би могъл да разбере кой е тайнственият Звънар от Оксфорд.
— Никога не съм виждал подобно място — прошепна Ранулф. — Дори в Лондон.
Корбет можеше само да се съгласи. Тук имаше поне сто просяци, някои по-млади и жизнени, но повечето стари и прегърбени, облечени в дрипи. По-голямата част бяха бивши войници — те все още носеха следите от ужасните си рани; с лица, изгорени от врящо масло, безоки, куци; мнозина лежаха върху импровизирани носилки. Корбет забеляза, че и тук, както в други болници, където беше ходил, въпреки възрастта, раните и бедността си, тези мъже бяха решени да оцелеят, вкопчили се в останалата им искрица живот. В известен смисъл, заключи той, смъртта на тези хора беше по-жестока от делото на убиеца в „Спароу Хол“. Тези хора бяха беззащитни — мъже, които въпреки тежката си съдба, продължаваха да се борят.
— Мога ли да ви помогна?
Корбет се обърна. Гласът беше мек и мелодичен, но мъжът, който се беше обърнал към него, беше висок и добре сложен. Беше облечен в кафяво расо на францискански монах, имаше добре поддържана тонзура, но в лице приличаше на добродушен жабок с постоянно примигващите си очи и пълните устни, които се разтягаха в усмивка.
— Съжалявам, че съм грозен — заяви францисканецът и потупа Корбет по рамото. Ръката му беше като мечешка лапа. — Чета по очите ти какво си мислиш, сър. За хората съм грозен, но може би Бог мисли иначе.
— Търся игумена — отвърна Корбет. — И мисля, че човек, който се грижи за бедните, не може да е грозен.
Францисканецът стисна ръката му и здраво я разтърси.
— Ти трябваше да станеш францисканец — изрева той. — Кой си, по дяволите?
Корбет му обясни.
— Аз съм брат Анджело — представи се монахът. — Аз съм игуменът. Това е моето имение, моят дворец. — Той вдигна поглед и присви очи към слънцето. — Храним по двеста просяци на ден — продължи той. — Но ти не си дошъл да ни помагаш, нали? И със сигурност не носиш пари от краля.
Францисканецът покани Корбет да се качи по стълбите към болницата и го въведе в белосаната си килия. Корбет и Ранулф приседнаха на леглото, докато отец Анджело си примъкна един стол.
— Тук си заради Звънаря, нали? Всички чухме за този смахнат негодник и убийствата в „Спароу Хол“.
— Кралят чу и за убийствата в „Сейнт Осит“, или по-точно — бързо добави Корбет, когато видя как усмивката на лицето на монаха изчезва, — за труповете, открити в горите извън града.
— Малко знаем за това — призна брат Анджело. — Огледай се, писарю; тези хора са бедни и нещастни просяци. Кой, за Бога, може да бъде толкова жесток с тях? Не мога да си го обясня — добави той — и не мога да ти помогна.
— Не си ли чул някакви слухове? — попита Корбет.
Брат Анджело поклати глава.
— Нищо освен безумните дрънканици на Годрик — промърмори той. — Сам знаеш, Корбет, хората идват и си отиват оттук, когато пожелаят. Те просят по градските улици и са безпомощни, лесна плячка за човешката злоба и омраза.
— Помниш ли Брейкспиър? — попита Корбет. — Войник, бивш командир от армията на краля?
— Тук има много такива — извини се брат Анджело, поклащайки глава и погледна Ранулф. — Ти имаш вид на войник, приятелю. — Той посочи меча, камата и кожените му ботуши. — Вървиш наперено. — Наведе се и го потупа по ръката. — Излез навън, войниче, и виж бъдещето си. Някога те също са се перчили под слънцето като теб. Но, стига, ще отида да намеря стария Годрик.
Той ги поведе по белосания коридор, нагоре по някакви стълби и ги въведе в едно спално помещение. Стаята беше скромна, но стените и пода бяха чисти, ухаеше на сапун и ароматни билки. До всяка стена имаше редица легла със столче от едната страна и малка, грубо скована маса от другата. Повечето от обитателите й спяха или придрямваха. Послушници минаваха от легло на легло и миеха лицата и ръцете им преди закуска.
Ранулф отстъпи.
— Няма да стана просяк — прошепна той. — Предпочитам или да забогатея, или да ме обесят.
— Само внимавай — отвърна му Корбет — да не забогатееш и после да те обесят.
— Елате — прикани ги Анджело към едно легло, в което мъжът се беше облегнал на възглавниците. Беше плешив, лицето му набръчкано и посивяло от изтощение, но очите му бяха живи.
— Това е Годрик — обясни брат Анджело, — отдавнашен член на моята енория. Човек, който е просил в Лондон, Кентърбъри, Дувър и дори в Бърик по време на похода към Шотландия. Е, Годрик — потупа той просяка по плешивото теме, — кажи на гостите ни какво си видял.