Звънарят от Оксфорд
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звънарят от Оксфорд». Краткое содержание книги:
Загадъчни убийства тревожат жителите на Оксфорд — обезглавени трупове на просяци са открити в горите край града, но смъртта преследва и преподавателите в колежа „Спароу Хол“. Из града се появяват тайнствени прокламации против Короната, които припомнят за бунта на Симон дьо Монфор срещу бащата на сегашния крал. Едуард е извън себе си — като че ли призракът на жестоко убития предводител на бунта е станал от гроба си, за да го преследва. Сър Хю Корбет трябва да разкрие кой стои зад прозвището „Звънаря“, с което са подписани прокламациите, чие дело са убийствата в колежа и извън него — и имат ли тези злодеяния връзка със слуховете за вещерски сборища в околностите на университетския град.
Кой има интерес да припомня отминалите дни на гражданска война? На какво се дължи неприязънта на студентите към кралския пратеник? Каква е тайната, която се крие зад стените на колежа „Спароу Хол“?
Сър Хю съзнава, че над него е надвиснала сянката на смъртта, но убийствата трябва да бъдат спрени — единствено той би могъл да разбере кой е тайнственият Звънар от Оксфорд.
Свещеникът го поведе надолу по стълбите и посочи вратата в преградата пред хора.
— Там беше паднал мъртъв горкият човечец! Лицето му беше подпухнало, тялото му сгърчено в агония. — Той почука Корбет по рамото и посочи към Малтоут. — Ако иска, може да седне някъде. Изглежда още не се е събудил.
Малтоут се подчини с радост, а отец Винсънт поведе Ранулф и Корбет към главния олтар.
— Тук оставих Пасърел. Дадох му кана вино и поднос с храна. Той не беше много разговорлив, затова го оставих сам. Предупредих тълпата студенти, които го преследваха, че ако не напуснат Божия дом, ще ги отлъча на място. Оставих страничната врата отключена и си легнах.
— Не заспивай! — проехтя глас. — Не заспивай и бъди готов! Сатаната е като ревящ лъв, който броди в мрака и търси кого да погълне!
Ранулф се обърна с ръка на камата при този вик, който прокънтя като камбана из църквата.
— Това е Магдалена, нашата отшелница — извини я отец Винсънт.
Корбет се загледа в странната, подобна на кутия постройка, иззидана над главния вход. Тя му напомни на хранилката, която Мейв беше направила и поставяше на едно дърво за птиците през зимата.
— Нищо ли не знаеш за убийството на Пасърел? — попита той.
— Абсолютно нищо.
— Магдалена не е ли могла да те предупреди?
— Тя е почти луда — прошепна отец Винсънт. — Както казах, дадох на Пасърел храна и отидох да си легна. Страничната врата беше отключена, за да може да излезе, ако иска да се облекчи.
— И той нищо ли не ти каза? — настоя Корбет. — Не ти ли обясни защо така внезапно е избягал от „Спароу Хол“?
— Не, беше просто един уплашен човечец — отвърна отец Винсънт, — който хленчеше, че е невинен.
Корбет погледна през рамо и видя, че Ранулф се опитва да събуди Малтоут.
— Малтоут! — нареди той. — Върни се в „Спароу Хол“ и ни чакай там.
Конярят не дочака втора покана, а хукна към входа на църквата.
— Бих искал да говоря с отшелницата — каза Корбет. — Разбрах, че не само е видяла убиеца на Пасърел, но и преди много години е проклела основателя на „Спароу Хол“, сър Хенри Браос.
— Значи си чул историята?
Отец Винсънт ги поведе към килията на отшелницата и спря под нея.
— Магдалена! — извика той. — Дошли са ни на гости кралски хора. Искат да говорят с теб!
— Аз съм тук! — отвърна гласът. — Аз служа на Царя на царете!
— Магдалена! — извика Корбет. — Аз съм сър Хю Корбет, кралски писар. Не ти мисля злото. Трябва да ти задам няколко въпроса, но не искам да нарушавам уединението ти, като вляза при теб. Преди да си тръгна, ще ти оставя нещичко, за да запалиш свещи и да се помолиш за душата ми.
Писарят видя, че кожата, която закриваше малкото прозорче, лекичко се отмести. Зърна горе дрипава фигура с посивяла коса, която бързаше по тясната галерия, шляпайки със сандалите си по каменните плочи. След миг Магдалена се появи в църквата. Беше приведена почти на две, мръснобялата й коса падаше до кръста. Очите й бяха ясни, но Корбет беше поразен от зловещия начин, по който беше изрисувала лицето си: дясната й буза беше черна, а лявата — бяла. В ръцете си носеше малко, пукнато огледало. Тя приседна до една колона и се загледа в огледалото, докато костеливите й пръсти премятаха грубата броеница, увита около дясната й китка, а устните й се движеха в безмълвна молитва. Тя вдигна поглед. Ясните й, пронизващи очи изучаваха Корбет.
— Кажи, мрачни писарю, какво искаш от бедната Магдалена? — Погледът й се отмести към Ранулф. — Ти и твоят войник. Защо нарушавате покоя ми?
— Защото виждаш разни неща. — Корбет приклекна до нея и извади сребърна монета от кесията си.
— Магдалена вижда много неща в мрака на нощта — отвърна тя. — Виждала съм демони да изскачат от ада и Божията светлина да озарява храма. Аз съм нещастна грешница в Божиите ръце. — Тя докосна лицето си с огледалото. — Някога бях красива. Сега боядисвам лицето си в черно и бяло и нося огледалото навсякъде със себе си. Черното е знакът на смъртта. Бялото е символът на моя надиплен покров.
— Какви други неща виждаш? — попита Корбет и посочи нагоре към килията й. — Ти се молиш над входа на храма. Виждала ли си Звънаря?
— Чух го — отвърна тя. — През нощта, в която забоде една от прокламациите си на вратата. Дишаше тежко. Ето, казах си, това е човек, преследван от демони! Но така и трябва! — продължи тя с напевен глас. — „Спароу Хол“ е прокълнато място. Кула върху пясъчни основи. — Гласът й се извиси. — Ще паднат дъждове, ще веят ветрове. Този род ще загине и падението му ще бъде голямо!