Звънарят от Оксфорд
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звънарят от Оксфорд». Краткое содержание книги:
Загадъчни убийства тревожат жителите на Оксфорд — обезглавени трупове на просяци са открити в горите край града, но смъртта преследва и преподавателите в колежа „Спароу Хол“. Из града се появяват тайнствени прокламации против Короната, които припомнят за бунта на Симон дьо Монфор срещу бащата на сегашния крал. Едуард е извън себе си — като че ли призракът на жестоко убития предводител на бунта е станал от гроба си, за да го преследва. Сър Хю Корбет трябва да разкрие кой стои зад прозвището „Звънаря“, с което са подписани прокламациите, чие дело са убийствата в колежа и извън него — и имат ли тези злодеяния връзка със слуховете за вещерски сборища в околностите на университетския град.
Кой има интерес да припомня отминалите дни на гражданска война? На какво се дължи неприязънта на студентите към кралския пратеник? Каква е тайната, която се крие зад стените на колежа „Спароу Хол“?
Сър Хю съзнава, че над него е надвиснала сянката на смъртта, но убийствата трябва да бъдат спрени — единствено той би могъл да разбере кой е тайнственият Звънар от Оксфорд.
— Никога няма да забравя — промълви той. — Понякога ми се струва, че съм успял, но после дочувам звук или усещам мирис… и спомените нахлуват внезапно. — Той събра писмените си принадлежности. — Трябва да отидем и в библиотеката. Да се опитаме да открием онова, което Ашъм е проучвал, макар че това може да се окаже непосилна задача: там има толкова много книги и ръкописи! Ще ни трябват дни, дори седмици, докато си играем на котка и мишка! — Корбет се изправи. — Време е да тръгваме към „Спароу Хол“.
Излязоха от стаята и тръгнаха надолу. Съдържателят ги чакаше с опърпано кожено вързопче в ръка.
— Сър Хю Корбет? — попита той.
— Да.
Той сложи вързопчето в ръцете на Корбет.
— Донесе го едно просяче. — Той посочи към вратата. — Зад него стоеше мъж с плащ и качулка. Детето каза да ти предам това.
Корбет сбръчка нос заради ужасната миризма и мръсното късче пергамент, на което беше надраскано името му. Излезе на улицата, зави по първата улица и разряза връвта, с която беше пристегнато вързопчето. После клекна и предпазливо изсипа съдържанието му на земята. Стомахът му се сви и той се задави при гледката на разкъсаните останки от гарван — тялото му беше разпрано от гърлото до краката и вътрешностите му висяха навън. Корбет изруга, подритна мъртвата птица и се върна на улицата.
Ранулф остана след него. Внимателно огледа птицата, а после и протритата кожа, в която беше увита.
— Остави я, Ранулф! — извика Корбет.
— Предупреждение, сър?
— Да — въздъхна Корбет. — Предупреждение.
Отправиха се към Броуд стрийт. Тълпата беше оредяла — отдавна минаваше обяд — камбаната беше била за обедната служба и кръчмите бяха пълни с хора, а търговците можеха да си починат за малко от трескавата си дейност. Корбет и Ранулф тръгнаха обратно към „Спароу Хол“. От време на време Ранулф се обръщаше и оглеждаше някоя тясна улица или хвърляше поглед към прозорците от двете страни на улицата, но не можа да открие преследвачи. Стигнаха до колежа; вратата на „Спароу Хол“ беше затворена, затова прекосиха улицата и завиха към двора на общежитието. Норис, подпомаган от няколко вратари, търкаляше големи бурета от една каруца, за да ги свалят през отворения капак в избата.
— Провизии — провикна се Норис, докато минаваха покрай него. — Никога не ги купувам от пазара в Оксфорд, в околността са далеч по-евтини и пресни.
— Сега ли пристигаш? — попита Корбет.
— О, да, тръгнах преди зазоряване — отвърна Норис със зачервено и потно лице. — Спечелих доста.
Корбет се канеше да продължи, когато група студенти нахлу в двора начело с Дейвид-ап-Томас. Уелсецът, гол до кръста, издуваше мускули и сръчно и умело подхвърляше и въртеше една тояга с лекотата, както дете би си играло с пръчка.
— Опитен уличен побойник — промърмори Корбет.
— На ваше място бих се прибрал, без да им обръщам внимание — предупреди ги Норис.
Но Корбет поклати глава. Уелсецът ги гледаше. Писарят съзря амулета около шията му.
— Мисля, че това представление е в наша чест — промърмори Ранулф. — Предупреждение.
Внезапно вратата се отвори и една странно облечена фигура изхвръкна навън. Беше един от приятелите на Ап Томас, навлякъл черни разкъсани дрипи. На главата му беше прикрепен жълт клюн, а на босите му крака имаше ботуши в същия цвят. Той също държеше тояга и известно време подскача и размахва ръце, имитирайки умело гарван.
— Ще прережа гърлата на негодниците! — дрезгаво каза Ранулф.
— Не, не — предупреди го Корбет. — Остави ги да се позабавляват.
„Гарванът“ престана да се криви и двамата студенти започнаха да се бият с тояги. Корбет реши да не обръща внимание на обидата. Стоеше и се възхищаваше на уменията на съперниците и особено на Ап Томас. Те размахваха с всичка сила дебелите ясенови тояги. Един такъв удар по главата би проснал противника в безсъзнание. Но Ап Томас и съперникът му бяха опитни бойци. Тоягите свистяха във въздуха, докато двамата мъже подскачаха и се навеждаха. От време на време оръжията се сблъскваха, когато някой от тях блокираше удар, насочен към корема или главата му. Понякога един от съперниците замахваше към краката на другия, опитвайки се да го повали с мощен удар в глезените. Ап Томас се биеше мълчаливо, като изключим някое подвикване, когато отстъпваше назад с надигащи се гърди и облени в пот лице и ръце, очаквайки противникът му отново да настъпи.
Боят продължи поне десет минути. Накрая Ап Томас, бързо прехвърляйки тоягата от ръка в ръка, отстъпи и със силен замах запрати противника си на земята.