Звънарят от Оксфорд
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звънарят от Оксфорд». Краткое содержание книги:
Загадъчни убийства тревожат жителите на Оксфорд — обезглавени трупове на просяци са открити в горите край града, но смъртта преследва и преподавателите в колежа „Спароу Хол“. Из града се появяват тайнствени прокламации против Короната, които припомнят за бунта на Симон дьо Монфор срещу бащата на сегашния крал. Едуард е извън себе си — като че ли призракът на жестоко убития предводител на бунта е станал от гроба си, за да го преследва. Сър Хю Корбет трябва да разкрие кой стои зад прозвището „Звънаря“, с което са подписани прокламациите, чие дело са убийствата в колежа и извън него — и имат ли тези злодеяния връзка със слуховете за вещерски сборища в околностите на университетския град.
Кой има интерес да припомня отминалите дни на гражданска война? На какво се дължи неприязънта на студентите към кралския пратеник? Каква е тайната, която се крие зад стените на колежа „Спароу Хол“?
Сър Хю съзнава, че над него е надвиснала сянката на смъртта, но убийствата трябва да бъдат спрени — единствено той би могъл да разбере кой е тайнственият Звънар от Оксфорд.
— Защо да е прокълнато? — попита Корбет.
— Преди много години, мрачни писарю… — тя докосна лицето на Корбет. — Очите ти са потайни, но добри. Не би трябвало да си при мен, а при жена си и детето си. — Тя съзря изненадата върху лицето на писаря. — Виждам, че обичаш жените — продължи тя. — Мъжът ми беше красавец като теб. Беше добър човек и отиде да се бие на страната на славния дьо Монфор. Така и не се завърна — насякоха го като животно върху тезгяха на касапина. Аз и момчето ми останахме сами у дома. Живеехме в избите и коридорите, в тъмнина, но и в безопасност. — Тя плю и броеницата изтрака в огледалото. — После дойде Браос. Колко беше надменен, как виреше глава! Той и онази красива кучка, неговата сестра! Изхвърлиха ме! Детето ми умря и аз ги проклех! — Магдалена изтрака с броеницата. — Сега Звънарят идва, за да предупреди за наближаващата смърт и унищожение.
— Но ти не знаеш кой е той, така ли? — попита Корбет.
— Демон от ада! Таласъм, който не е приключил делото си.
— И ти видя нещастния Пасърел да умира?
Магдалена вдигна поглед и в очите й проблеснаха лукави искрици.
— Бях коленичила пред прозорчето си — отвърна тя. — Гледах Божествената светлина. — Тя посочи към олтара. — Чух вратата да се отваря и една тъмна сянка се промъкна като крадец в нощта. Да, точно така стана. Беше напрегнат като струна. Глупакът Пасърел изпи виното и умря в грях пред лицето на Всемогъщия. О! — Тя затвори очи. — Колко ужасно е за грешната душа да попадне в ръцете на Живия Бог!
— Каква беше сянката? — попита Корбет.
Сега Магдалена беше вперила поглед в сребърната монета в ръката му.
— Не можах да я разгледам — уморено отвърна тя и се изправи. — Казах достатъчно.
Корбет й подаде монетата и отшелницата отново тръгна нагоре по стълбите. Отец Винсънт ги изведе от църквата.
— Какво стана с каната и чашата? — попита Корбет.
— Изхвърлих ги — отвърна свещеникът. — Не бяха нищо особено, такива можеш да видиш във всяка кръчма.
Корбет му благодари. Тръгнаха по пътеката към гробището и излязоха през портата на църковния двор.
— Ще хапнем ли нещо? — с надежда попита Ранулф.
Корбет поклати глава.
— Нека първо посетим „Сейнт Осит“.
— Тук не научихме нищо — обяви Ранулф.
— Аз научих — усмихна му се Корбет.
Един пътуващ търговец ги упъти и те завиха по Броуд Стрийт. Денят беше хубав. Улиците бяха претъпкани с каруци с храна, бурета и бъчви, врява от многобройните сергии и магазини изпълваше въздуха. Някъде удряха чукове, на друго място сглобяваха бъчви, от кръчмите се носеше дрънчене на съдове. Мъже, жени и деца се движеха на групи по улицата, блъскаха се и се бутаха. Къщите от двете страни бяха наклонени напред и разкривените им стени бяха подпрени със стълбове, които допълнително затрудняваха разминаването. Каруцари и момчета, бутащи ръчни колички, се ругаеха и караха помежду си. Носачи, потънали в пот под тежкия си товар, се опитваха да си пробият път с обелени върбови тояги. Тлъсти търговци, стиснали кесии с пари, обикаляха сергиите и магазинчетата. Странстващи продавачи с овесени на вратовете подноси се опитваха да продадат джунджуриите си на всеки срещнат, включително на Корбет и Ранулф. Веднъж се наложи Корбет да спре и избута Ранулф във входа на едно магазинче. Чиракът, който реши, че са дошли да купуват, ги задърпа за ръкавите и ги принуди набързо да продължат.
— Тук винаги ли е така? — прошепна Ранулф.
Отговорът на Корбет беше удавен от крясъците, които пронизваха въздуха.
„Горещ грах!“ „Ситни въглища!“ „Нови метли!“ „Зелени метли!“ „Хляб и месо за бедните затворници от Бокардо!“
Просяци с празни купички се тълпяха като бълхи. Количкари продаваха ябълки от градските овощни градини, а на кръстопътя за пазара певци се надпреварваха яростно да пеят и разказват новините. Дори проститутките и техните сводници бяха излезли да търсят клиенти. Навсякъде имаше студенти, някои облечени в брокат, други в дрипи; те скитаха на групи с присвити очи и ръцете им бяха винаги готови да посегнат към камите.
Корбет спря в кръчмата „Веселите момичета“ и накара Ранулф да наеме стая, която да използват по-късно. Щом с това беше приключено, те продължиха през Карфакс и по тясната мръсна уличка към болницата „Сейнт Осит“ — занемарено триетажно здание, което се издигаше в двор, ограден от каменна стена. На портата се тълпяха просяци. В покрития с чакъл двор уморен на вид послушник в кафяво расо, препасано с мръсен шнур, им раздаваше комати твърд ечемичен хляб. Те се бяха наредили пред дървена маса, където други двама послушници разпределяха димящи купи с месо и зеленчуци. Корбет и Ранулф си проправиха път натам.