Госпожицата със зелените очи
- Автор: Льоблан Морис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Госпожицата със зелените очи». Краткое содержание книги:
Поколеба се дали да го прочете, но се отказа.
— Не… не… Още не!… Ще го прочета пред Брежак…
Браво, Совину, чудесно работихте, момчето ми! Беше много радостен и тръгна, говорейки си:
— Този път съм близо до целта. Държа Брежак в ръцете си и не ми остава нищо, освен да стегна примката. Колкото до малката, няма повече кой да я защитава. Любовникът й е на сигурно място. Сега оставаме само ние двамата, миличка!
9.
Същия ден към два часа Аврелия се преобличаше в стаята си. Валентин, старият слуга, й донесе обяда и я предупреди, че Брежак иска да говори с нея.
Тя бе току-що оздравяла и се чувстваше много слаба. Въпреки това се готвеше с високо вдигната глава да застане пред човека, когото презираше. Постави червило на устните си и слезе долу.
Брежак я чакаше в работния си кабинет. Помещението представляваше голяма стая, в която капаците на прозорците бяха пуснати и светеше електрическа лампа.
— Седни — каза той.
— Благодаря — отвърна му сухо Аврелия.
— Седни, уморена си.
— Кажете ми по-скоро, каквото имате да ми казвате, за да се върна обратно в стаята си.
Брежак замълча и започна да се разхожда. Лицето му беше загрижено. Крадешком наблюдаваше Аврелия с ненавистта на отблъснат човек. Едновременно с това я съжаляваше. Приближи се към нея и като сложи ръка на рамото й, насила я накара да седне.
— Имаш право — каза той. — Няма да се бавим много. Това, което искам да ти кажа, може да стане с няколко думи. След това ще решиш сама.
Стояха един до друг, но бяха по-чужди от най-големите неприятели. Брежак го почувствува. Последните дни още повече бяха разширили пропастта помежду им. Той стисна юмруци и каза:
— Изглежда още не разбираш, че сме заобиколени от неприятели и това повече не може да продължава?
Аврелия промълви почти шепнешком:
— Какви неприятели?
— Познаваш Марескал, който те презира и иска да ти отмъсти.
Помълча и след това добави сериозно:
— Чуй, Аврелия. Следят и двама ни от известно време. В министерството претърсват бюрото ми. Всички са се съюзили срещу мен. Те са платени оръдия на Марескал и знаят, че той има влияние пред министъра. Ние сме свързани помежду си, ако не с друго, то поне с неговата омраза. Сближава ни миналото, което дали искаш, или не съществува. Аз съм те възпитал. Аз съм ти настойник и поражението ми е и твой провал. Мисля си дали чрез мен искат теб да засегнат. По някои признаци мога да направя извода, че заради теб са готови да ме оставят на спокойствие.
Изглеждаше, че тя ще припадне.
— Какви признаци?
— Положението е сериозно. Получих анонимно писмо от министерството, в което ме предупреждават, че ще те арестуват.
Тя успя да възкликне:
— Арест, вие сте луд! Вярвате на едно анонимно писмо!
— Възможно е всичко да е глупав слух — каза той. — Но от Марескал може да се очаква всичко.
— Вървете си, ако се страхувате.
— Страхувам се за теб, Аврелия.
— Аз няма от какво да се плаша.
— Имаш, този човек се закле да те погуби.
— Тогава оставете ме да замина.
— Ще имаш ли сили за това?
— Имам сили за всичко, което ще ме освободи от този затвор, в който ме държите.
Той направи отчаяно движение.
— Не бих могъл да живея без… Много страдах по време на твоето отсъствие. Готов съм на всичко друго, но не и да съм далеч от теб. Целият ми живот зависи от погледа ти, от…
Тя се изправи, като трепереше от възмущение, и каза:
— Забранявам ви да ми говорите така. Заклехте се, че няма повече да чувам от вас такива отвратителни думи…
Тя седна изтощена до крайност. Той се отдалечи от нея и се отпусна на едно канапе. Наведе глава и раменете му се разтресоха от ридания. Имаше вид на победен човек, за който животът е непоносима тежест.
След дълго мълчание той скочи и каза с глух глас:
— Сега сме по-големи неприятели, отколкото преди отпътуването ти. Ти се върна съвсем променена. Какво си правила през трите седмици на твоето бягство, когато те търсех като луд? Знам, че не обичаш този подлец Вилхелм, но защо го последва? Какво правихте двамата? Къде е той? Интуицията ми подсказва, че нещо се е случило… Чувствам, че си неспокойна. В бълнуванията си говореше като човек, който вижда постоянно кръв и трупове и непрекъснато бяга…
Тя потрепера.
— Това не е вярно. Разбрали сте погрешно.
— Слухът ми не ме лъже — каза той, клатейки глава. — И в този момент очите ти блуждаят. Мисля, че кошмарът ти продължава.