Госпожицата със зелените очи
- Автор: Льоблан Морис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Госпожицата със зелените очи». Краткое содержание книги:
— Аз съм, Аврелия — казваше той. — Виждате, че изпълнявам обещанието си и можете да ми имате пълно доверие. Заклевам се, че ще ви освободя. Не мисля за нищо, освен за вас. Зная, че сте навинен.
Не се страхуваше да отиде и по-нататък и й говореше с още по-нежни думи:
— Вие сте целия ми живот… Не съм намерил повече прелест в никоя друга жена… Доверете ми се, Аврелия… Не искам нищо друго, освен доверието ви. Не отговаряйте, ако някой ви разпитва, и отказвайте, ако някой иска да заминете с него. Винаги аз ще съм край вас, защото живея чрез моята Аврелия.
Лицето на момичето изразяваше спокойствие. Тя заспиваше, сякаш понесена от щастливи мечти.
След това той се вмъкваше в стаята на Брежак и търсеше, макар и неуспешно, документи, които биха му помогнали.
Раул направи няколко щателни обиска в апартамента на Марескал, който се намираше на улица Риволи.
Следеше и развитието на една анкета, която се провеждаше във вътрешното министерство, където работеха двамата полицаи. Омразата и съперничеството помежду им бяха известни на всички. Това затрудняваше изпълнението на служебните им задачи. Двамата бяха обвинени в сериозни пропуски. Говореше се за уволнение, но кой ли щеше да бъде пожертвай?
Един ден, скрит зад завесата на кабинета си, Раул видя Брежак до леглото на Аврелия. Вторият й баща беше жлъчен човек, със слабо и бледо лице, който все пак притежаваше повече благородство, отколкото вулгарния Марескал. Тя се събуди и като видя, че се е навел над нея, му каза със сух тон:
— Оставете ме!…
— Колко ме презираш — каза й той. — С каква радост би ми причинила зло.
— Никога няма да сторя зло на този, който е бил мъж на майка ми — отговори тя.
Той я гледаше с видима мъка.
— Много си красива, мое бедно дете… Защо винаги отблъскваш моята обич? Зная, че не бях прав. Дълго време ти ме привличаше само заради тайната, която криеше от мен. Ако не беше упорствала, нямаше да мисля за неща, които ме измъчват… Знам, че никога няма да ме обикнеш… Знам, че е невъзможно.
Младото момиче не искаше да слуша и обърна глава. Но той добави:
— В бълнуванията си споменаваше, че искаш да ми кажеш нещо. Не е ли нещо за тайната ти? Или може би за бягството ти с Вилхелм? Какво е станало, преди да се скриеш в манастира?
От слабост или може би от презрение, но тя не отговори.
Брежак млъкна. Когато си отиде, Раул видя, че тя плаче.
След двуседмични издирвания, всеки друг на мястото на Раул би се отчаял. Успял бе да изгради само някои версии, но основните проблеми оставаха нерешени.
— Не си губя времето — казваше си той, — това е главното. Дейността често означава бездействие. Изводите ми за участниците в драмата все повече се затвърждават. Сигурен съм, че се намирам в центъра на загадката. Предстои сражение, което ще бъде решително и ще срещне един с друг всички смъртни неприятели. Искрите от него ще хвърлят светлина върху неизвестните факти.
Една такава искра пламна по-рано от очакванията на Раул. Тя освети оная част от мрака, от която не очакваше да изскочи нищо важно, но се излъга.
Една сутрин той отново видя Жодо, преоблечен като боклукчия. Този път той носеше на гърба си една торба. Сложи я до самата стена на къщата на Брежак, като тършуваше в кофите за смет. Изглеждаше, че прави всичко машинално. След малко Раул разбра, че се е излъгал. Жодо преглеждаше изхвърлените пликове и листа. Беше безспорно, че се интересува от кореспонденцията на Брежак.
След четвърт час нарами отново торбата и си отиде. Раул го проследи до Монмартър, където Жодо държеше вехтошарско дюкянче.
Три дни поред той идваше до къщата и повтаряше точно същата съмнителна дейност. На третия ден, който беше неделя, Раул забеляза че Брежак наблюдава скришом иззад един прозорец. Когато Жодо си тръгна, Брежак го последва с безкрайна предпазливост. Раул ги наблюдаваше отдалеч и се питаше дали има връзка между Жодо и Брежак?
Наредени един след друг, те пресякоха квартал Монсо. Преминаха край укрепленията и стигнаха до брега на Сена, където свършваше булевард Бино. Там се намираха няколко вили, които бяха разположени сред широки незастроени парцели. До една от тях Жодо свали торбата си и започна да яде.
Седя четири или пет часа. Брежак, който беше скрит на тридесетина метра, не го изпускаше от очи. През това време Раул се беше излегнал на брега, пушеше цигари и наблюдаваше какво ще направят.
Когато Жодо си отиде, Брежак не го последва. Тръгна в друга посока, сякаш загубил интерес от него. Раул влезе в ресторанта и научи, че вилата, до която бе обядвал Жодо, принадлежи на убитите в бързия влак братя Лубо. Властите я запечатали и я поверили на един съсед да я наглежда. Той има навика всяка неделя да идва насам.