Пир за врани

„Тук преди двеста години е имало дракони — помисли си, докато гледаше бавно спускащата се клетка. — Те щяха просто да прелетят горе на Вала“. Кралица Алисан беше посетила Черен замък на своя дракон, а Джеерис, нейният крал, бе дошъл след нея на своя. Дали Сребърно крило не беше оставила някое яйце? Или Станис беше намерил яйце на Драконов камък? Но и да имаше яйце, как можеше да с надява, че ще го съживи? Белор Блажения се беше молил над своето яйце, а други Таргариени се бяха опитвали да измътят своите с помощта на магия. Но единственото, което бяха получили, бе фарс и трагедия.

— Самуел — чу до себе си кисел глас. — Дойдох да те взема. Казаха ми да те заведа при лорд-командира.

Една снежинка кацна на носа на Сам.

— Джон иска да ме види?

— Колкото до това — не мога да кажа — отвърна Ед Толет Скръбния. — Аз изобщо не съм искал да видя половината неща, които съм виждал, и така и не съм видял половината неща, които съм искал. Не мисля, че тук става въпрос за искане. Все едно, гледай да идеш. Лорд Сняг иска да говори с тебе, щом приключи с жената на Крастър.

— Джили ли?

— Същата. Ако дойката ми беше приличала на нея, още щях да съм на цицката й. Моята имаше мустаци.

— Повечето кози са така — подвикна Пип, щом двамата с Грен се появиха иззад ъгъла, с лъкове в ръце и колчани със стрели на гърбовете. — Къде беше бе, Убиец? Липсваше ни снощи на вечеря. Цял печен вол остана неизяден.

— Не ме наричай Убиец. — Сам пренебрегна шегата за вола. Пип просто си беше Пип. — Четох. Имаше една мишка…

— Не споменавай за мишки пред Грен. Страх го е от мишки.

— Не ме е страх — заяви Грен възмутено.

— Ако изядеш някоя, ще те е страх още повече.

— Ял съм повече мишки от тебе.

Ед Толет Скръбния въздъхна.

— Аз като бях момче, ядяхме мишки само на празници. Но нали бях най-малкият, все получавах опашката. Никакво месо няма на опашката.

— Къде ти е лъкът, Сам? — попита Грен. Сир Алисър го наричаше Зубъра и с всеки изтекъл ден той сякаш все повече се доближаваше до прякора си. Беше дошъл на Вала едър, но муден, с дебел врат и як в кръста, червендалест и тромав. Макар вратът му все още да почервеняваше, щом Пип му извъртеше някоя щуротия, многото часове упражнения с меча и щита бяха стегнали корема му, заякчили бяха плещите му, уширили бяха гърдите му. Беше силен, и рунтав като зубър също така.

— Ълмър те чака на стрелбището.

— Ълмър — повтори сконфузено Сам. Едва ли не първото нещо, което Джон Сняг бе направил като лорд-командир, беше да наложи ежедневни упражнения по стрелба с лък за целия гарнизон, дори за стюардите и готвачите. Стражът беше наблягал твърде много на меча и твърде малко на лъка, беше казал той, останка от времето, когато всеки един на десет братя е бил рицар, вместо един на сто. Сам разбираше разумността на този декрет, но мразеше упражненията с лък почти толкова, колкото мразеше катеренето по стълби. Когато носеше ръкавици, никога нищо не можеше да уцели, а щом ги свалеше, пръстите му се покриваха с мехури. Лъковете бяха опасни. Сатена си беше откъснал половината нокът на палеца с тетивата. — Забравих.