Пир за врани

Не знаеше колко време е минало от последното му спане, но от дебелата лоена свещ, която бе запалил, щом почна опърпаните страници, които бе намерил вързани с канап, бяха останали само два пръста. Беше зверски уморен, но му беше трудно да спре. „Още една книга — казваше си — и ще спра. Още едно фолио, само още едно. Още страници и ще се кача горе да отдъхна и да хапна“. Но след тази страница винаги имаше още една, и още една след нея, и друга книга чакаше под купчината. „Само ще надникна набързо да видя тази за какво е“, казваше си и докато се усети, вече я бе преполовил. Не беше ял след тази паница боб и сланина с Пип и Грен. „Е, освен хляба и сиренето, но те бяха съвсем малко“, помисли си. Точно тогава погледна към празната чиния и забеляза мишката — гощаваше се с трохите хляб.

Беше половин пръст, с черни очички и мека сива козинка. Сам знаеше, че трябва да я убие. Мишките можеше и да предпочитат хляб и сирене, но и хартия ядяха също така. Беше намерил много мишовина по рафтовете и между купчините книги, а по някои кожени корици личаха следи от гризано.

„Толкова мъничко същество е обаче. И гладно“. Как можеше да й се сърди за няколко трохи? „Яде книги обаче…“

След толкова часове в стола гърбът му се беше вдървил като дъска, а краката му бяха изтръпнали. Знаеше, че не е достатъчно бърз да улови мишката, но сигурно можеше да я смаже. До лакътя му лежеше тежко, обшито с кожа копие на „Аналите на Черния кентавър“, изтощително подробното описание на септон Джорквен на деветте години, през които Оберт Касуел беше служил като лорд-командир на Нощния Страж. Имаше по една страница за всеки ден от срока му и всяка една като че ли започваше с „Лорд Оборт стана призори и се изходи по голяма нужда“, освен последната, която гласеше: „Лорд Оберт беше намерен умрял през нощта“.

„Никоя мишка не може да се мери със септон Джорквен“. Много бавно Сам подхвана книгата с лявата си ръка. Беше дебела и тежка и когато я вдигна, се изплъзна от дебелите му пръсти и тупна долу. Мишката я нямаше никаква, беше изприпкала мигновено. Сам изпита облекчение. Ако беше смазал дребното мъниче, щеше да сънува кошмари.

— Няма да ядеш книгите обаче — каза високо. Май трябваше да донесе повече сирене, като дойдеше пак.

Изненада се колко е изгоряла свещта. Днес ли беше ял онзи боб, или вчера? „Вчера. Трябва да е било вчера“. Прозя се. Джон щеше да се чуди какво е станало с него, но майстер Емон несъмнено щеше да разбере. Преди да загуби зрението си, майстерът беше обичал книгите също колкото Самуел Тарли. Разбираше как понякога човек може да потъне в тях, все едно че всяка страница е дупка към друг свят.

Сам се изправи и се намръщи от игличките, които го прободоха в прасците. Столът беше много твърд и се врязваше в бедрата му, щом се наведеше над някоя книга. „Трябва да не забравя да си донеса възглавница“. Още по-добре щеше да е, ако можеше да спи тук долу, в килията, която бе намерил полускрита зад четири сандъка, пълни с откъснати страници, изпаднали от книгите, в които са били, но не искаше да оставя задълго сам майстер Емон. Напоследък беше позагубил сили и му трябваше помощ, особено с гарваните. Емон разполагаше и с Клидас, разбира се, но Сам беше по-млад и по-добре се оправяше с птиците.