Пир за врани
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #4
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пир за врани». Краткое содержание книги:
— Разбил си сърцето на принцесата дивачка, Убиец — каза Пип. Напоследък Вал беше започнала да ги наблюдава от прозореца на стаичката си в Кралската кула. — Гледаше и те търсеше.
— Не ме е търсила! — Сам беше говорил с Вал само два пъти, когато майстер Емон я бе навестил да се увери, че бебетата са здрави. Принцесата беше толкова хубава, че той често се улавяше, че заеква и се изчервява в присъствието й.
— Защо не? — попита Пип. — Тя иска да има деца от тебе. Може би трябва да ти викаме Сам Съблазнителя.
Сам се изчерви. Знаеше, че крал Станис има планове за Вал: тя беше спойката, с която се канеше да скрепи мира между северняците и свободния народ.
— Днес нямам време за стрелба с лък. Трябва да ида да се видя с Джон.
— Джон? Джон? Познаваме ли някой Джон, Грен?
— Има предвид лорд-командира.
— А, да! Великият лорд Сняг. Вярно бе. Защо искаш да го видиш? Той дори не може да си мърда ушите. — Пип размърда своите да покаже, че може. Бяха големи и зачервени от студа. — Той вече е истински лорд Сняг, твърде знатен е за такива като нас.
— Джон има задължения — опита се да го защити Сам. — Валът е негов, с всичко, което върви с него.
— Човек има задължения и към приятелите си също така. Ако не бяхме ние, Джанос Слинт щеше да е лорд-командирът ни. Лорд Джанос щеше да прати Сняг на патрул гол на гърба на муле. „Марш горе до Цитаделата на Крастър — щеше да му каже, — и ми донеси наметалото и ботушите на Стария мечок“. Ние го отървахме от това, но виж, сега си има твърде много задължения, за да изпие чаша греяно вино край огъня.
Грен се съгласи с него.
— Задълженията му не го задържат много от двора. Почти всеки ден излиза да се бие с някой.
Това си беше вярно, призна Сам. Веднъж, когато Джон дойде да се посъветва с майстер Емон, Сам го попита защо прекарва толкова много време в упражнения с меча.
— Стария мечок изобщо не тренираше толкова като лорд-командир — беше му изтъкнал.
В отговор Джон беше сложил Дълъг нокът в ръката на Сам. Накара го да усети лекотата на оръжието, баланса му, накара го да го завърти така, че вълните в пушливо-тъмния метал да блеснат.
— Валирианска стомана — каза му, — изкована с магия и остра като бръснач, почти несъкрушима. Мечоносецът трябва да е добър колкото меча си, Сам. Дълъг нокът е валирианска стомана, но аз не съм. Полуръката можеше да ме убие толкова лесно, колкото ти ще смачкаш буболечка.
Сам му върна меча.
— Когато се опитам да смачкам буболечка, тя винаги отлита: Най-много да си цапна ръката.
Джон се разсмя.
— Все едно. Корин можеше да ме убие толкова лесно, колкото ти ще изядеш паница с овесена каша. — Сам обичаше овесена каша, особено ако е подсладена с мед.
— Нямам време за това.
Сам остави приятелите си и се но пъти към оръжейната, стиснал книгите до гърдите си. „Аз съм щитът, който брани владенията човешки“, припомни си. И се зачуди какво ли ще кажат човеците, ако разберат, че владенията им се бранят от такива като Грен, Пип и Ед Скръбния.
Кулата на лорд-командира беше изтърбушена от пожар, а Станис Баратеон бе поискал Кралската кула за своя резиденция, тъй че Джон Сняг се беше настанил в скромното жилище на Донал Ноя зад оръжейната. Джили тъкмо напускаше, когато Сам пристигна, загърната в старото наметало, което й беше дал при бягството им от цитаделата на Крастър. Тя едва не изхвърча покрай него, но Сам я хвана за ръката и изтърва две книги от купчината.
— Джили.
— Сам. — Гласът й беше прегракнал. Джили беше тъмнокоса и тъничка, с големи кафяви очи на кошута. Беше потънала в гънките на старото наметало на Сам, но въпреки това трепереше. Лицето й бе уплашено.
— Какво има? — попита я Сам. — Как са бебетата? Джили си дръпна ръката.
— Добре са, Сам. Добре са.
— С тях двете е цяло чудо, че можеш да спиш — каза й мило Сам. — Кое от двете чух снощи да плаче? Помислих си, че изобщо няма да спре.
— Момчето на Дала. Плаче, когато иска да суче. Моето… моето почти никога не плаче. Ще изгъргори понякога, но… — Очите й се напълниха със сълзи. — Трябва да вървя. Крайно време е да ги накърмя. Цялата ще се оцапам с мляко, ако не побързам. — Затича през двора, като го остави объркан.